Ранни дългове ((книга първа))

Лиана Даскалова ще се отзове така: „Поезията на Яна Кременска прилича на песен — има своя музикалност, своя тоналност. Това градско чедо изповядва неочаквана близост с майката природа, държи се за нейната пола, гали се, не иска да се откъсне. И може би затова поезията на Яна Кременска е свежа, хубава като името й… Тя е млада и ние усещаме тази младост, нейното слънчево отношение към света, към хората. Готова е да начупи хоризонта, за да раздава обич, да предлага нежност в шепите си. Белият лист при нея не е бял, а цветен като цветните сънища и мечти. Толкова росна свежест има в тази поезия, че наистина сред словата откриваш ту щурче, свирещо на своя тънък летен лък, ту паяжинна нишка от стрък до стрък…“

Редакторката на нейната първа книга, поетесата Надя Попова отбелязва, че „Яна Кременска си дава сметка за сложността на живота, за илюзорността на хармонията, която уж е в нас и край нас, а всъщност все ни убягва.“ („… някъде дълбоко в мозъка ми се чупят стъклени мостове. Затягат се около мен оковите на земната ми същност“). Тя е проумяла, че „от пелин света горчи“, но ни говори… за радостта, за съпротивата на младата, жизнена личност, за нейните предизвикателства към рутинното и сковаващото… „Не ми завиждайте за любовта, която в думи съм превърнала“. Тук стигаме до разковничето, до вечното драматично противоречие, гениално изразено от Марина Цветаева: „Ибо раз голос тебе, поет, дан — остальное взято“. Това е проклятието на думите, на творческия импулс, на разяждащия червей, който никога не ти дава възможност да избегнеш самоанализа и разлагането на палитрата на отделните й цветове; не ти позволява да останеш до първичността на преживяването. Ето защо дръзналата да се провъзгласи за „пастирка на звезди“ не може да бъде само жена, просто езичница, и нейната молба към любимия „Само ме научи как да живея без да чакам и без да помня“, допълнена с изреченото в „Молитва II“: „Внимателно да гълтам дозите безочие. Да оцелея… Да не искам повече“ събуждат асоциацията за Далчевото „Научи ме, Господи велик, да живея като всички хора“. Уви, невъзможно е.