Ранни дългове ((книга първа))
- Автор: Ботунски Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ранни дългове ((книга първа))». Краткое содержание книги:
Защото е автобиографично, автобиографично е записаното на ден 22-ри от „Усмивки за всеки ден“: „ОПАСЕН ЧОВЕК. В ПАЗВАТА СИ КРИЕ СЪРЦЕ!“
Повече от тридесет години вървим заедно с Живко. Ние можем да се виждаме и веднъж на годината — и пак постоянно да сме един с друг.
… Ето, дори да затворя очи, аз виждам как той идва във Враца, сяда в Клуба на дейците на културата и изпива девет коли и съответните кафета. И нищо че казва „Хем ми «разплакват живота», хем искат да ги разсмивам“, той е донесъл я от Криводол, я от Варна, я от чуждите пристанища пълната си чанта с остроумици и смешки и около него, и в самия него, се разнася смях — над себе си, над нищото около нас, над големства и празни тъпани, над важничещи самовлюбени бедняци на мисълта…
В един труден момент от живота си попребиваваше у нас — там още има един кухненски диван, който се нарича Живко Сотиров. Елена и децата ми го обичаха — той беше един от нас. И е. И както си носеше в огромната душа големите си лични проблеми, така сутринта имаше весела дума за децата, виц за закуска, „усмивки“ за през целия ден. Скокливата му мисъл не те оставя — тя броди из всички затънтени ъгълчета и събира я мъдрост, я ведър смях, я пресолени истини. С Живко Сотиров винаги е интересно. Само едно е страшно — да издържиш на свирките му. Той става сутрин, харесал си е една мелодия — и я засвирва с уста. И я свири през целия ден — някой прекалено сериозни и непознаващи го хора могат да откачат…
После ще отскочи до Дуци (така казва на брат си Крум Сотиров) и когато се върне — нова чанта е напълнена с остроумици. И щом си замине за Варна, хем я обича, а все го боли за Враца.
Ще зачета нещо от стари писма: 3 юни, 1969:
„Скъпи Марине, мили Дуци,
Вие сигурно сте се изплашили от дебелия плик и може би сте подали молби за отпуск — за да можете да прочетете такова дебело писмо. Но както вече сте видели — това не е безкрайно дебело писмо, защото такива писма пишат само старите вдовици и героите на Цвайг и Радослав Тричков (виж неговите научно фантастични романи за живота на обратната страна на Луната).
Да знаете само как ми се ходи към нашия край — да отидем за риба и да се върнем с фазан или поне сврака. Да си седнем и да си приказваме, да си приказваме и когато си мълчим.
Тук времето е идиотско — ту вали, ту е страшна горещина. Само едно е, което е винаги — че морето щом ме види, почва да се вълнува.“
На 14 август 1969 г., пак до двамата, пише: „Обещавам вече за нищо да не ви моля. Но много ви моля — обадете ми се… Знаете ли какво е повече от месец да чакаш вест от близки хора и нищо да не получиш.
А и право да си кажа — вече така ми се ходи към нашия край, че изглежда няма да удържа и сам ще хукна към Враца. Но не знам дали ще ви намеря — защото и вас ви гонят задачите както ветрищата перо из локва.“
На 23 юни 1970 година в писмо до мен и съпругата ми Елена, пише: „Ние сме си добре — аз съм още без работа и деяна на обещания, Мария една седмица ходи на работа, две седмици гледа Искраната — Писаната…
Но вие не сте арменски попове на обществени начала, та да ви се оплакваме до безкрайност.“
Сатиричният дар на Живко Сотиров най-напред се прояви в списването на студентския вестник „Трън“. Известно е още, че Живко е сред ония български творци, които създадоха най-интересното, юридически несъществуващо литературно лице — веселият и жилещ, а според много познавачи и гениален, Трендафил Акациев. Особено е паметна оная някогашна поредица във в. „Стършел“, излизаща под собствената му рубрика „Шарена престилка“ и донесла на автора както признанието на читателите и майсторите в сатиричния жанр, така и сериозни главоболия от страна на тези, които видяха себе си между редовете на живкосотировите острилки.
После, както се случваше нерядко у нас, авторът, попрекършен от критиката, се насочи към детската литература и издаде прекрасни книги за деца и юноши: „Преди изгрева“ (1966г.), „Тетрадка в хралупата“ (1970), „Приятел, с когото да си помълчиш“, „Писалка Пеликан“ (1975 г.), „Ванчо от Рударе“ (1985). Автор е и на художествената дневникова книга „Ако си имаш кораб“ (1987 г.)
Той имаше щастието да е ученик и любимец на такива творци като Атанас Далчев и Александър Муратов. Това „щастие“ само по себе си говори много и донякъде оправдава „престрояването“ на Живко в детската литература.
Аз имам в книгата си с параболи такъв къс: „В парка до стадиона откъснахме три стръка хубаво лилаво цвете. Боже, колко е красиво във вазата! А ние знаем (може би и то знае), че само месец още му бе необходим, за да се «развие» като най-обикновено тръне.