Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)
- Автор: Сонтаг Шери, Дрю Кристофър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)». Краткое содержание книги:
Службата на Брадли трябваше да информира и Рикоувър за програмата си, поне в ограничен вид, въпреки омразата му към подводницата и предишния й командир. Брадли се нуждаеше от разрешението на Рикоувър за някои структурни изменения. Капитанът не искаше да рискува друг инцидент както онзи, при който водолазите на „Халибът“ за малко не загинаха. Щяха да я снабдят с чифт шейноподобни стъпала. От този момент тя нямаше да се закотвя над мястото на подслушване. Щеше да бъде оборудвана така, че да сяда на дъното при връщането си в Охотско море през 1974 и 1975 г.
Техническите подробности около „Халибът“ не интересуваха по-голямата разузнавателна общност, но записите ги привличаха неудържимо. Военноморските сили бяха постигнали максимално превъзходство. Никой агент-човек или стандартна шпионска подводница не би могла да събере толкова информация, колкото „Халибът“ донесе със себе си.
ВМС дадоха кодово наименование на вече текущата операция: „Айви Белс“. Брадли щеше да планира още такива мисии и други подводници щяха да бъдат преоборудвани, за да следват пътеката на „Халибът“ до Охотско море.
Но Брадли никога нямаше да разбере от първа ръка какво бяха дали усилията му. Агенцията за национална сигурност предостави на военноморското разузнаване подробна информация за находките, но за разлика от старшините на „Халибът“, той никога нямаше да чуе и една минутка от записите. Агенцията за национална сигурност реши, че Брадли, който беше видял кабела във въображението си, който предвиди наличието на маркиращите го знаци и се потруди да осигури финансирането и разрешенията за операцията, не заслужава това. Просто беше решено, че „няма необходимост“ той да знае.
9. ПЯСЪЧНА КУЛА ЗА 500 МИЛИОНА ДОЛАРА
Денят беше 22 октомври 1973 г. и журналистът Сеймър М. Херш си водеше бележки в бързо репортерско стакато, с накъсани изречения — накъсани тайни, които поглъщаше заедно с вечерята си в един ресторант в предградията, заедно с източник, чието име по етични съображения и уговорка нямаше право да разкрива никога.
Моментът беше такъв, че тридесет и шест годишният носител на наградата „Пулицър“ би трябвало да е напълно потопен в аферата „Уотъргейт“. В края на краищата той беше водещият разследващ репортер на „Ню Йорк Таймс“, въпреки смачкания си външен вид, ината и склонността да сипе цинизми. Освен това Херш все още креташе в сянката на Боб Удуърд и Карл Бърнстейн от „Уошингтън Поуст“ в надпреварата за сензации, които превърнаха в легенди тези не много известни дотогава репортери.
Но Херш не беше дошъл на тази вечеря за информация относно „Уотъргейт“ и човекът, с когото вечеряше, не принадлежеше към групата, която скоро щеше да бъде заклеймена като „Цялото кралско войнство“. Човекът насреща му се движеше в компанията на други хора, в компанията на шпиони, може би дори вътре в „Компанията“, както наричаха ЦРУ Неотдавна беше слязъл от поста си на висш служител по националната сигурност. По думите на Херш, той беше човек, „стоял много нависоко доста време“, човек, „който знаеше всичко“.
Повече от това Херш никога нямаше да разкрие. Разбира се, беше се постарал доста, за да се срещне тайно с този човек, като се измъкна от вашингтонското бюро на „Ню Йорк Таймс“ и отиде в друг град.
Херш дойде на срещата, за да получи информация, която желаеше така силно, както и епопеята на сриващата се администрация. От години беше чувал за прахосване на големи суми и прекомерни рискове в разузнавателните операции на САЩ, включително и при някои от най-тайните подводни шпионски мисии. Той искаше да хвърли светлина върху този непрогледно тъмен свят, действащ винаги под особения политически чадър, известен с определенията „свръхсекретно“ и „строго секретно“.
За журналистите и законодателите тези изрази някога означаваха сигнал да се отдръпнат и да не задават въпроси. Но сагата „Уотъргейт“ придаде смелост на пресата и Конгреса да бъдат по-скептични, а Херш бе предшественик на тенденцията да се търси отговорност от разузнавателната общност за тайните й действия.
Голяма част от слуховете, които чу, бяха свързани с прекомерни разходи за шпионски спътници и рискове при програмите за подводен шпионаж. Научил беше и за наблюдателните подводници от клас „Холистоун“, които влизаха в съветските води. А наскоро Херш беше дочул и отделни слухове относно операция на ЦРУ за кражба на нещо, което руснаците бяха загубили или изоставили на дъното на някой от океаните. Три пъти му бяха казвали, че ЦРУ строи огромен кораб, който да достигне километри надолу през бушуващите течения, мачкащи налягания и безкрайна тъмнина. Знаеше и името на този план: „Проект Дженифър“.