Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)
- Автор: Сонтаг Шери, Дрю Кристофър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)». Краткое содержание книги:
Сега Колби стоеше пред Херш с надеждата да се спазарят. Беше повярвал, че единственият начин да получи обществена подкрепа за ЦРУ беше, както той се изразяваше, „чрез изваждане на разузнаването от сянката“. От своя страна Херш смяташе Колби за „искрен по същество“. Също така мислеше, че това сигурно не е хубаво за директор на ЦРУ, който си има работа с по-твърдоли-нейните ветерани от службата.
И така двамата седнаха да разговарят. Директорът искаше Херш да задържи статията си, да спре да рови и дори да не говори за „Проект Дженифър“ поне през следващите няколко месеца. След известно блъфиране, че знае за проекта повече, отколкото наистина знаеше, Херш пренасочи разговора. Искаше да разбере за връзките на ЦРУ с „Уотъргейт“.
Колби с радост отговори на въпросите на Херш и си тръгна от „Таймс“ с убеждението, че си е купил най-малко два-три месеца спокойствие. Херш все още бе погълнат от скандала с президента, когато пет месеца по-късно „Гломар“ отплава от пристанището, и все още пишеше за „Уотъргейт“, докато през онзи юли корабът кръжеше над съветската подводница в Тихия океан на 1700 мили северозападно от Хавайските острови.
Очевидно според Колби тайната оставаше на скрито. През следващите седмици той получаваше доклади, че единствените съветски кораби, преминали край „Гломър“, са търговски. И все пак много от членовете на екипажа на „Гломър“ се притесняваха, че руснаците ще се досетят какво става. Повечето от моряците бяха селяндури, свикани от нефтените полета в САЩ и подбрани, защото можеха да се оправят с масивния кран и останалото оборудване. Никой от тях не желаеше да се среща с руснаците. Хората искаха да си свършат работата и да се прибират у дома.
Новите снимки, направени с камери от „Гломар“, показваха, че подводницата беше в почти същото състояние, в което „Халибът“ я беше открила преди шест години. Съветската подводница беше наклонена напред и надясно. Снимките през липсващите и повредените люкове показваха ясно, че все още има една здрава ядрена ракета. Другите две бяха повредени при потъването на подводницата.
С изключение на един широк към три метра пробив зад бойната рубка, вероятно от потопилата я експлозия, подводницата изглеждаше непокътната. Все пак имаше вероятност да е станала крехка. Военноморските сили бяха изчислили, че подводницата се е ударила в морското дъно със скорост от около 200 възла. Такъв удар спокойно можеше да я е натрошил под външната стоманена обвивка. Това беше една от основните причини, поради които Брадли и Крейвън настояваха за по-ограничена операция по изваждането.
Но в този момент най-голямата пречка беше да се стигне до самата подводница. Това беше задача, оприличена от един човек, който наемаше хората за „Гломар“, на това да вдигнеш от земята тръба, дълга осем метра, с въже от върха на Световния търговски център в непрогледна нощ и бушуващ вятър.
Компютрите в контролната зала на „Гломар“ започнаха да подават информация, докато гигантският нокът бавно слизаше в дълбините. Нокътят и стоманената му ръка получиха името Клементина, по класическата миньорска песен. Разбира се, руснаците смятаха, че подводницата им е загубена завинаги.
Ръката наподобяваше огромен октопод, който накрая щеше да увисне на неколкокилометрова верига. Имаше осем захващащи пръсти, а три от тях поддържаха огромна стоманена мрежа. Самата верига беше изработвана на части от хората на „Гломар“, които свързваха парчета тръба, всяка по осемнадесет метра, едно след друго като гигантски играчки, образуващи непрекъснато нарастваща система, която се спускаше все по-надълбоко в океана. По-късно, когато дойде време за вдигане на подводницата, хората от екипажа изтегляха една по една тръбите от океана и разглобяваха секция след секция.
Дни бяха необходими за спускането на Клементина до дъното, дни, преди пръстите да застанат точно върху подводницата. След това, когато стигнаха три мили дълбочина, хората и компютрите на „Гломар“ започнаха борба с подобните на въртопи течения, за да могат да поставят стоманената мрежа с трите пръста над бойната рубка. Накрая, когато камерите показаха, че един от пръстите е в допир с подводницата, хората се опитаха да приближат ръката повече, за да успеят и останалите пръсти да я захванат.