Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)
- Автор: Сонтаг Шери, Дрю Кристофър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)». Краткое содержание книги:
Тази идея беше преживяла противопоставянето от страна на хората, които откриха самата подводница — Джеймс Брадли, който щеше да се пенсионира след месец, и Джон Крейвън, вече пенсионер. Брадли и Крейвън все още смятаха, че съветската подводница от края на 50-те години няма голяма разузнавателна стойност и със сигурност не си струва разходите и съмнителната вероятност да я извадят от океана. Вместо това те бяха предложили далеч по-прост и по-безопасен план за изваждането на най-ценните съкровища от нея: да разработят безпилотен потопяем съд, който да пробие отвори в трюма на руската подводница и да вземе бойните глави на ракетите, комуникационното оборудване и декодиращите машини — може би единствените истински стойностни неща в подводницата.
Мъдростта на идеите им сега се виждаше още по-ясно. Руснаците вече не разчитаха на подводниците от клас „Голф“. Почти бяха приключили с построяването на флотилия от тридесет и четири подводници клас „Янки“ и възнамеряваха да въведат в действие още по-опасните ракетоносни подводници от клас „Делта“. Първите, които вече се изпитваха в открито море, трябваше да тръгнат на патрул през 1974 г., и бяха запланувани още две-три дузини от тях. Подводниците „Делта“ носеха ракети с обсег 4200 морски мили, или почти шест пъти повече от древните ракети в останките от потопената подводница.
Брадли и други служители от военноморското разузнаване смятаха също, че подводните сили най-после се научиха да следят съветските подводници и не виждаха причина за отчаяни действия. Сега в Атлантическия океан винаги имаше по две-три подводници от клас „Янки“ и SOSUS беше калибрирана достатъчно добре, за да ги открива, докато се движеха натам-насам из патрулните си зони, познати като „Янки карета“, на югоизток от Бермудските острови и на запад от Азорските острови. Разбира се, бяха разположени допълнителни станции на SOSUS и американските бойни кораби сега влачеха преносими хидролокаторни системи, за да покриват териториите, в които SOSUS не действаше. Военноморското разузнаване беше създало и центрове за „оперативно разузнаване“ на двата бряга, както и в Европа и Япония, които съотнасяха всички данни за движението на съветските подводници и разпращаха ежедневни новини. По време на арабско-израелската война на Йом Кипур Съединените щати бяха успели да следят отблизо двадесет и шест съветски ракетни и многоцелеви подводници в Средиземно море, като една американска многоцелева подводница предаваше щафетата на друга, докато следяха непрекъснато отделни съветски подводници в групата.
Но сложният план на ЦРУ да извади цялата подводница все още се харесваше на Никсън и Кисинджър, който сега беше държавен секретар. Те отстояваха твърдо решението да извадят цялата подводница и одобренията им постъпиха точно по разписание. Информирани бяха и няколко висши ръководители в конгреса.
Забележително беше, че тайната се запази през годините, необходими за построяването на „Гломар Експлорър“. Сега корабът бе добре скрит пред очите на всички, зад версия, която ЦРУ смяташе за идеална: най-известният и богат ексцентрик в страната строеше „Гломар“, за да наводни пазара на манган с големи колкото топки за голф парчета минерали, извадени от океанското дъно. Начинанието беше скъпо и имаше далеч по-прости начини за извличане на манган. Но никой не се съмняваше, че Хюс би предприел огромни рискове, за да контролира пазара. Нито пък някой се изненадваше от потайната атмосфера около проекта. Хюс беше известен параноик и тайно успя да изгради огромната си империя в авиацията, нефтодобива и хотелите.
Но Херш не беше чувал тази история, прескочил я беше с едно съкрушително интервю. Колби, известен с легендарното си спокойствие под натиск, доста се изнерви. Една статия във вестниците би унищожила цялата мисия, преди „Гломар Експлорър“ още да е тръгнал на път.
Разбира се, адвокатите на ЦРУ бяха изработили правни документи, описващи защо Съединените щати имат право да вадят съветско имущество от океана. Но тези документи, както и останалите, изготвени, за да покрият почти всяка тайна мисия, бяха само хвърляне на прах в очите на обществеността. Със или без съпровождащи документи, Колби знаеше, че според международното право потопените бойни кораби завинаги принадлежат на страната, под чийто флаг са плавали.
Колби не можеше да сложи намордник на Херш, поне законно. Но можеше да го уговаря. И точно това планираше да направи, когато отиде да посети Херш в бюрото на „Таймс“ във Вашингтон.
Между Херш и Колби стояха едно поколение и една война. Петдесет и четири годишният Колби бе влязъл в разузнавателните служби след Втората световна война, когато журналистите и авторите на романи се надпреварваха да създават романтични портрети на шпионите от своята страна, на тяхната дързост и замах. Херш, от друга страна, беше направо изхвърлен от Пентагона като репортер от „Асошиейтед Прес“ по време на Виетнамската война, защото непрекъснато оспорваше позицията на военните.