Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)
- Автор: Сонтаг Шери, Дрю Кристофър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)». Краткое содержание книги:
Макниш държа „Халибът“ над кабела цяла седмица. След това подводницата си тръгна от Охотско море, като остави подслушвателя с включени магнетофони. Подводницата щеше да се върне за записите след около месец. Засега хората отиваха в Гуам. Щяха да останат там достатъчно дълго, за да се понапълнят лентите още и да поправят строшените неща в своята Лодка на прилепите.
Това беше рутинна спирка, или поне до последната вечер. Офицерите, старшините и почти всички, които не бяха дежурни, отидоха да пият. След това разговорите между старшините в клуба на свръхсрочнослужещите се насочиха към подслушвателя на кабела.
Никой не помни кой първи изтърсил онова, за което навярно всички мислеха, но някой, развълнуван от страх или от бирата, зададе въпроса: Не бяха ли престъпили важна линия? Това не беше като да застанеш срещу друга подводница или кораб и да наблюдаваш отдалеч. Това беше подслушване. Какво, по дяволите, правеха в задния двор на Съветския съюз, като подслушваха военен кабел в мирно време? Защо рискуваха живота си в мисия, за която бяха напълно убедени, че Съединените щати няма да си признаят? Защо се намираха в подводница с капитан, който бе дал да се разбере, че ръката му се намира на бутона за самоунищожение? Защо плаваха в подводница, която можеше да изчезне, без никой да каже нищо на семействата им?
След като всичко това започна, никой не можеше да го спре. Страх, гняв и загриженост се долавяха над масата. Те се бяха натрупвали още от мига, в който шпионите извикаха старшините в радиокабината и им дадоха слушалките. Подслушването на неразбираеми думи от устройство, което не би трябвало да са слагали там, вече не изглеждаше забавно. Онова, което им се беше сторило вълнуващо и дръзко, сега им се видя само незаконно и опасно.
Малко от хората страдаха от някакво чувство за морал или политика. Според тях разговорите за мир и дипломацията бяха просто представления за пред обществеността, играни от двете страни, за да скрият истинските им намерения. И все пак смятаха, че стореното от тях може да бъде сметнато за военно действие. По-лошо — това можеше да предизвика и войната, от която се бояха най-много.
Може би за първи път, откакто бяха постъпили в подводните сили и застанали срещу мощта на океаните и заплахата от съветските дълбочинни мини и торпеда, някои от тези мъже изведнъж разбраха, че всичко това може да ги убие.
След това един от тях го каза — заяви, че трябва да обяснят на Стария да си гледа работата и че те не искат да се връщат там. Други повториха същото по различни начини.
Поръчаха се и се изпиха още бири. След това всички заедно се върнаха на дока. Заедно застанаха пред подводницата си. После един след друг слязоха през люка, разбирайки, че в края на краищата нямаше да кажат на Макниш да си гледа работата. Отиваха по койките или постовете си, за да поемат назад към Охотско море.
На пристана остана само старшина Джон Уайт. Той заяви, че няма да влезе през люка. Според него на подводница се служи доброволно и той престава да бъде доброволец.
Никой не очакваше такова нещо. Уайт беше служил над деветнадесет години. Беше от хората, които работят повече от подчинените си и винаги възнаграждаваше труда им, като ги черпеше в кръчмата за своя сметка. Може би всичко се дължеше на бирата, само че Уайт не изглеждаше достатъчно пиян, за да провали кариерата си, след като му оставаше само една година до пълното пенсиониране.
И все пак нещо беше накарало Уайт да вземе това решение, нещо, за което отказваше да говори както тогава на пристана, така и след това. Накрая щеше да каже само, че не го прави заради мисията или разрушителните устройства на борда, че причините били „по-лични“. Независимо от причините „Халибът“ отплава без него. Уайт беше върнат със самолет от Гуам в Калифорния, където го уволниха с почести и частична пенсия.
През останалата част на пътуването старшините говориха само за Уайт. Скоро се върнаха в радиокабината, за да подслушват руснаците. Този път дори разбираха малко от чутото, тъй като един съветски моряк използваше телефонната линия, за да ухажва приятелката си на английски език. Старшините слушаха и се смееха, но радостта от шпионирането бе напуснала подводницата заедно с Джон Уейн.
Това щеше да бъде последната част от плаването. Заповедта беше да съберат всеки къс информация и да оставят подслушвателя мълчаливо да записва руснаците месеци наред, докато „Халибът“ отново извърви дългия път до Охотско море. Стояха над кабела една седмица или може би повече, достатъчно дълго, за да може дори драматичното напускане на Уайт да се заличи в общото еднообразие на вахта, хранене, покер, сън и пак вахта, хранене, покер, сън… Подводницата плаваше вече почти пет месеца и повечето от хората просто искаха да тръгнат към дома.