Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)

Очевидно всичко това беше в разрез с общите правила за сигурност на ВМС. Повечето от хората нямаха „необходимост да знаят“ къде отиват или защо. Но Макниш искаше от екипажа си да плава шест месеца и да поеме риск, непознат до момента в мирно време. Необходимост или не, хората му имаха правото да знаят.

По пътя към мястото, което сега хората му наричаха Ошкош, „Халибът“ закъса — гръмна съединителят и валът към винтовете се завъртя неконтролируемо. Един новодошъл на подводницата изобрети нещо временно с редица скоби и един хидравличен крик, подпрян на двигателя. Поправката свърши работа.

Сега хората с обич наричаха обикновено болното си, но в повечето случаи движещо се подводно ядрено обиталище „Батбоут“31. Прякорът излезе, когато някой отбеляза, че огромната гърбица, създадена от Пещерата на прилепите, правеше подводницата да прилича на гигантско копие на суперколата от комиксите на Брус Уейн.

„Халибът“ намери лесно кабела в Охотско море. Макниш даде заповед и двете огромни котви се спуснаха от носа и кърмата. Водолазите се измъкнаха през шлюза за дълбоководно спасяване. След няколко часа шпионите слушаха гласовете от кабела.

— Влез, трябва да чуеш нещо — извика един от шпионите към един старшина.

Докато слушаше, старшината отвори широко очи. Не разбираше руски, но това сега нямаше значение.

— Господи, това е страхотно! — каза той, като клатеше глава. — Господи!

След това се разсмя с дълбок, гърлен, разтърсващ смях, предизвикан от чисто перчене и от осъзнаването, че подслушват разговор, който изобщо не биваше да чуват. С хлапашка гордост от конспирацията той сне слушалките от главата си и ги подаде на следващия.

Малцината щастливи старшини, които имаха късмета да са приятели с шпионите, се редуваха един след друг да чуят врага, когото бяха следили, към когото бяха насочвали оръжие, когото бяха тормозили и заради когото бяха изоставили семействата си. Те участваха в историческо събитие. Срещаха се с руснаците ухо в ухо, като едната страна дори не подозираше.

Разбира се, двамата руснаци, които щастливо си разговаряха по телефона на некодиран руски, не знаеха това. Нямаха представа, че 3850 тона стомана и над 120 мъже слушат разговора им или че скоро думите им ще бъдат анализирани и ще получат точки за ценност на информацията във Вашингтон.

Това трябваше да се отпразнува и водолазите осигуриха необходимото. Хванаха един гигантски омар от дъното и го пратиха в „Халибът“ през шлюза. Някой намери голяма тава, най-голямата в подводницата. Оказа се недостатъчна. С увиснали крака и сивокафяво тяло, стърчащо извън тавата, омарът мърдаше бавно, докато го носеха като на парад през машинното отделение към огромния котел с вряла вода, за да стане единствената жертва при тази мисия.