Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
— Твърде са млади, Елдред. Не им достигат години.
— Не са прекалено малки да са чираци, може би. Във всеки случай, ще трябва да открием истината — обърна се към Дипейп. — Ще трябва да пояздиш, глупако!
— Ау, Джонас.
— Никой от нас в действителност не се е покрил със слава, но ти беше идиотът, заради който чашата преля — той погледна към Дипейп, но приятелят му беше свел поглед към тревата. — Ще трябва да минеш назад по следата им, Рой, и ще задаваш въпроси докато не получиш отговорите, които да задоволят любопитството ми. Клей и аз се каним най-вече да чакаме. Да внимаваме. Да играем на Обсада с тях, ако така ти харесва. Когато реша, че е минало достатъчно време за нас, та да поразузнаем малко без да ни забележат, може и това да направим.
Той прехапа снопа трева в устата си. Едно голямо парче се отрони и падна между ботушите му.
— Знаеш ли защо му стиснах ръката? Ръката на проклетото хлапе Диърборн? Защото не можем да потопим лодката, момчета. Не и когато е насочена точно към пристанището. Латиго и останалите, които чакаме, ще се присъединят към нас съвсем скоро. И докато не навлязат в тези земи, в наш интерес е да пазим мира. Но ще ти кажа това: Никой не опира нож в гърба на Елдред Джонас и не оживява да разправя за това. Сега слушай, Рой! Не ме карай да ти повтарям нещо по два пъти.
Джонас заговори, наведен напред на колене към Дипейп. След малко приятелят му започна да кима. Малкото пътуване можеше и да му хареса, всъщност. След тази безумна комедия в „Почивка за пътника“, смяната на климата щеше да му се отрази добре.
11
Момчетата почти бяха стигнали до Бар Кей и слънцето се беше подало над хоризонта, преди Кътбърт да наруши мълчанието:
— Добре. Това беше забавна и поучителна вечер, нали?
Нито Роланд, нито Алан му отговориха, тъй че той се наведе към гарвановия череп, когото беше върнал на обичайното му място на рога на седлото:
— Какво ще кажеш ти, стари приятелю? Наслаждаваше ли се на вечерта? Похапнахме, танцувахме и накрая почти ни убиха. Забавно ли ти беше?
Наблюдателят само се взираше пред коня на Кътбърт с големите си тъмни очи.
— Казва, че е твърде уморен за приказки — съобщи Кътбърт и се прозя. — Аз също, честно казано — погледна към Роланд. — Добре видях очите на господин Джонас след като ти стисна ръката, Уил. Възнамерява да те очисти.
Роланд кимна.
— Иска да убие всички ни — каза Алан.
Роланд отново кимна:
— Ще се постараем да ги затрудним, но те знаят повече за нас, отколкото научиха по време на вечерята. Повече няма да успеем да ги изненадаме така.
Той спря, точно както Джонас беше спрял на три мили от мястото, където бяха сега. Само че вместо да погледнат към Чистото море, Роланд и приятелите му се обърнаха към полегатия склон на Ската. Табун коне препускаше от запад на изток, почти като сенки на слабата светлина.
— Какво виждаш, Роланд?. — попита Алан, почти беззвучно.
— Неприятности — каза Роланд. — На нашия път.
След това пришпори коня си и отново пое. Преди да се върнат в землянката на Бар Кей, отново се сети за Сюзан. Пет минути по-късно опря глава на квадратната твърда възглавница и вече я сънуваше.
СЕДМА ГЛАВА. НА СКАТА
1
От приветствената вечеря в кметския дом и инцидента в „Почивка за пътника“ минаха три седмици. Не бяха възниквали други неприятности между ка-тетите на Роланд и Джонас. В нощното небе Целуващата Луна беше избледняла и Луната на Торбалан правеше първите си стъпки. Дните бяха ясни и топли — дори старците отбелязваха, че това е едно от най-хубавите лета, за които се сещат.
В средата на сутринта, хубава като всяка друга това лято, Сюзан Делгадо препускаше с двегодишния жребец на име Пайлън по северния склон на Ската. Вятърът изсушаваше сълзите по бузите й и развяваше зад нея разпуснатата й коса. Тя пришпорваше Пайлън да препуска още по-бързо като леко го смушкваше в хълбоците с ботушите си. Пайлън се носеше като вихър с прибрани уши и развята опашка. Сюзан, облечена с джинси и избеляла (но първоначално в цвят хаки) риза, която беше принадлежала на баща й и се явяваше първопричина за всички неприятности, се беше навела в лекото тренировъчно седло, стискаше рога му с една ръка и с другата потупваше силния, мек конски врат.
— Още — прошепна тя. — Още по-бързо. Хайде, момче!
Пайлън се напъна още малко. Тя знаеше, че той не е достигнал границите на възможностите си.
Носеха се по високия гребен на Ската, но тя почти не забелязваше прекрасните земи, проснати пред нея, целите в златно и зелено, или пък как те се спускаха към синьото сияние на Чистото море. Всеки друг ден гледката и хладният солен бриз биха я очаровали. Днес тя искаше само да чува равномерния тропот на копитата на Пайлън и да чувства движението на мускулите му под себе си. Днес искаше да надбяга дори мислите си.