Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
Унесен в такива мисли, той прекоси сънната, посребрена Хай Стрийт, напредвайки от север на юг и замислен за това, че ще е най-добре да се изправи до Кътбърт и Алан да пийне нещо, да хвърли заровете по Алеята на Сатаната един-два пъти, преди да се върне да си вземе Ръшър и да си легне. Точно така се случи да проследи Джонас — мъжът с гъвкава фигура и водопад дълга бяла коса, който не беше възможно да сбърка — застанал пред люлеещите врати на „Почивка за пътника“ и зяпащ вътре. Джонас правеше това с една ръка на дръжката на пистолета си и напрежение в тялото, което мигновено изхвърли всички други мисли от ума на Роланд. Нещо ставаше и ако Бърт и Алан бяха там, сигурно бяха въвлечени. Те бяха непознати в града, в крайна сметка, и беше възможно (дори вероятно) някой в Хамбри да не харесва Сдружението по начина, представен на днешната вечеря. Или пък приятелчетата на Джонас си бяха създали неприятности вътре. Но нещо се мътеше, тъй или иначе.
Без да е съвсем сигурен какво се кани да прави, Роланд бавно изкачи стъпалата на магазина. Там бяха строени в редица грубовати животни (най-вероятно завинтени здраво за дъските, та да не могат пияниците от бара от другата страна на улицата да ги отмъкнат, припявайки приспивните песнички от детството си, докато ги влачат). Роланд пристъпи зад последната в редицата — Мечката — и коленичи така, че върхът на шапката му да не се вижда. След това изчака притаен. Видя Джонас да се обръща, да оглежда улицата, после да се втренчва в нещо отляво…
Чу се тихичък звук: Мяяу. Мяяу.
„Това е котка. В уличката.“
Джонас позяпа още малко, после влезе в „Почивката“. Роланд мигновено се измъкна от прикритието си зад сгърчената мечка, изтича по стълбите и прекоси улицата. Нямаше дара за докосване на Алан, но имаше интуиция, която понякога беше много силна. Точно в момента му подсказваше, че трябва да побърза.
Там отгоре Целуващата Луна се скри зад облак.
6
Пети Ръчката все още беше изправена на стола, но вече не се чувстваше пияна и пеенето беше последното нещо, което й минаваше през ума. Тя едва можеше да повярва на очите си: Джонас беше заклещил хлапето, което на свой ред държеше Рейнолдс, който пък беше хванал другото хлапе (това, което носеше птичи череп на верижка около врата си), което пък беше взело на мушка Дипейп. Което, всъщност, беше пуснало кръв на Рой Дипейп. И когато Джонас каза на голямото момче да остави ножа, който притискаше към гърлото на Рейнолдс, то му отказа!
„И да ми гаснат светлината и да ме пратят към края на пътеката — помисли си Пети, — вече съм видяла всичко възможно, тъй си е.“ Тя предположи, че би трябвало да слезе от стола — стрелбата щеше да започне всеки момент и сигурно щеше да се гърми доста, — но понякога човек просто трябва да приема съдбата.
Защото някои неща са прекалено забавни, за да ги пропускаш.
7
— Ние дойдохме тук по работа на Сдружението — каза Алан. Едната му ръка беше заровена в потната коса на Рейнолдс. С другата продължаваше да притиска ножа към гърлото му, но не прекалено силно, за да не среже кожата. — Ако ни нараниш, Сдружението ще си вземе бележка. Също и бащите ни. Ще бъдеш преследван като куче и обесен край града като бандит, когато те хванат.
— Синко, на поне двеста колела оттук няма патрули на Сдружението, а може и да са триста — обясни Джонас. — И не ме е грижа за бурите в другия край на света, когато точно сега над твоя хълм вее вятър. Нито пък бащите ви ще разберат каквото и да е. Сваляй ножа или ще ти издухам проклетия мозък през ушите.
— Не.
— Обсъждането на проблема в бъдеще ще е доста забавно — каза весело Кътбърт… въпреки че под насмешката му се усещаше нервност. Не беше страх, нито притеснение, просто нервност. Беше подценил трите хлапета, даже и друго да не му беше ясно, това му стана.
— Стреляш по Ричард, той клъцва гърлото на господин Палто точно когато той пък ме застрелва, а бедните ми агонизиращи пръсти освобождават ластика и вкарват стоманата в онова, което при господин Очилатко минава за мозък. Ти поне ще си тръгнеш — това сигурно ще е голямо успокоение за мъртвите ти другарчета.
— Наречи го реми — каза Алан на мъжа, опрял пистолет в слепоочието му. — Всички ще се разпръснем и ще си идем по живо, по здраво.
— Не, синко — възрази Джонас. Тонът му беше търпелив и той не смяташе, че показва гнева си, но започваше да се вбесява. Богове, да бъде побеждаван по такъв начин, пък дори и временно. — Никой не се държи така с Големите Ковчези. Това е последната ви възможност да…