Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
Нещо твърдо, студено и много точно насочено се опря точно между лопатките на Джонас. Той моментално осъзна какво става, кой държи пистолета и разбра, че играта е загубена, но не можеше да схване как изобщо събитията могат да се извъртят по такъв ненормален начин.
— Пусни оръжието! — обади се зад него глас с остротата на метал. Беше безизразен, не просто спокоен, а без капка емоция. — Направи го сега или те намушквам в сърцето! Без повече разговори. Дрънкането приключи. Действай или умираш!
Джонас долови две неща в този глас: младост и искреност. Той отпусна оръжието.
— Ти, с черната коса, извади си пистолета от ухото на приятеля ми и го прибери в кобура. Веднага!
Клей Рейнолдс не се нуждаеше от втора покана и изпусна дълга, трепереща въздишка, когато Алан свали ножа от гърлото му и отстъпи назад. Кътбърт дори не се огледа, стоеше си с опънат ластик на прашката и свит лакът.
— Ти, на бара — каза Роланд. — Хайде в кобура!
Дипейп го направи, кривейки се от болка, когато си закачи наранения пръст в колана. Едва когато оръжието беше прибрано, Кътбърт отпусна прашката си и изсипа стоманеното топче от гнездото в дланта си.
Причината за всичко това беше забравена, докато се разиграваше пиесата. Сега Шийми се изправи на крака и се олюля през стаята. Бузите му бяха мокри от сълзи. Той стисна едната ръка на Кътбърт, целуна я няколко пъти (шумните жвакащи звуци биха били смешни при други обстоятелства) и задържа ръка до бузата му за няколко секунди. След това се препъна край Рейнолдс, бутна дясната люлееща се вратичка и се стовари право в обятията на сънения и все още полупиян шериф. Авери беше извикан от Шеб чак от затвора, където Баронският шериф си отспиваше след кметската церемониална вечеря в една от собствените си килии.
8
— Страхотна бъркотия, нали?
Говореше Авери. Никой не му отвърна. Той и не беше очаквал да го сторят, не и ако знаеха какво е добро за тях.
Кабинетът пред затвора беше прекалено малък, за да побере трима мъже, трима подрастващи не-съвсем-мъже и един извънредно широк шериф, така че да се чувстват удобно, ето защо Авери ги беше подкарал към близката Градска Заседателна Палата, из която се разнасяха меките гукания на гълъби от покрива и ритмичното бум-бум-бум на стария часовник зад подиума.
Залата беше не само голяма, но и всички я възприемаха като символ. Тук жителите на града и Баронските земевладелци се бяха събирали в продължение на стотици години да взимат решения, да обсъждат законите и често, за да изпратят някоя особено притеснителна личност на Запад. Имаше намек за сериозност в разредения от луната сумрак. И това със сигурност придаваше на шериф Авери допълнителен авторитет, който не можеше да бъде подчертан по друг начин.
Стаята беше запълнена с онова, което на това място и време се наричаше „гологьрби пейки“ — дъбови дъски без удобства нито за задника, нито за гърба. Бяха общо шестдесет, по тридесет от всяка страна на широкия централен проход. Джонас, Дипейп и Рейнолдс седяха на първия ред от лявата страна. Роланд, Кътбърт и Алан бяха от другата страна, от дясно. Рейнолдс и Дипейп бяха мрачни и притеснени. Джонас изглеждаше дистанциран и спокоен. Малката групичка на Уил Диърборн беше тиха. Роланд беше наградил Кътбърт с поглед, който за момчето беше ясен: „Една умна забележка и ще ти откъсна езика!“ Мислеше си, че съобщението е било прието. Бърт беше скрил идиотския си „наблюдател“ някъде, което беше добър знак.
— Страшна бъркотия — повтори Авери и при дълбоката си въздишка ги облъхна с аромат на вино. Седеше на ръба на сцената с провесени къси крачка, като ги гледаше с отвратено изумление.
Страничната врата се отвори и влезе заместник Дейв. Беше свалил бялото прислужническо сако и монокълът му беше пъхнат в джоба на по-обичайната хаки-риза. В едната си ръка носеше халба, в другата — увито в парцал нещо, което на Роланд му заприлича на брезова кора.
— Кипнахте ли първата половина от съставките, Дейвид? — попита Авери. Сега изражението му беше съвсем официално.
— Аха.
— Кипнахте я два пъти?
— Аха, двойно.
— Защото нарежданията бяха такива…
— Аха — потрети Дейв с неутрален глас. Връчи на Авери чашата и пусна вътре остатъка от брезовите кори, когато шерифът протегна чашата към него.
Авери подуши течността, проучи я с изражение на дълбоко съмнение и отпи от нея. Смръщи се.
— О, бедният аз! — изплака. — Защо е толкова гадно?