Магьосникът

Всички мълчаха. Авери отпи още малко от ужасното си питие, след това го остави встрани и решително ги огледа. Това, което каза, не беше изненада за Роланд, а точно онова, което би очаквал от човек като Авери. Тонът беше като на важна клечка, готова да вземе важни решения, щом се налага.

— Ще ви кажа какво ще сторим — ще забравим какво се случи.

Сега си придаде вид на някой, който очаква протести и е готов да се справя с тях. Но след като никой не проговори и дори не помръдна, той изглеждаше притеснен. Все пак си имаше работа за вършене, а нощта остаряваше. Така че размърда рамене и продължи:

— Няма да прекарам следващите три-четири месеца в гадаене кой от вас кого ще убива. Не. Нито пък ще допусна да ме натикат в ситуация, в която ще трябва аз да поема наказанието за вашата глупава свада около малоумния Ший — ми. Призовавам здравия ви разум, момчета, когато отбелязвам, че мога да съм ви или приятел, или враг по време на престоя тук… но ще сгреша, ако не призова и благородните ви сърца.

Шерифът се опитваше да си придаде екзалтирано изражение, което, според Роланд, не му се удаваше много добре. Авери насочи вниманието си към Джонас:

— Сай, не мога да повярвам, че ще вземеш да създаваш неприятности на тримата младежи от Сдружението. Сдружението ни е като майчино мляко и бащина ласка от поне петдесет поколения насам… Няма да проявиш неуважение към чувствата ни, нали?

Джонас поклати глава и си сложи тънката усмивчица. Авери кимна отново. Това кимване подсказваше, че нещата се развиваха добре.

— Всички, значи, си имаме собствени дела за вършене и кладенци за копаене, така че никой не иска нещо такова да ни пречи да си гледаме работата, нали?

Те всички поклатиха глави този път.

— Тъй че това, което искам, е да се изправите, да се погледнете един друг, да си стиснете ръцете и да се извините. Ако не искате, всички можете да тръгнете на запад от града по изгрев, доколкото съм наясно.

Вдигна халбата и този път отпи голяма глътка. Роланд видя, че ръцете му леко треперят и не беше изненадан. Всичко това беше блъф и глупости, разбира се, шерифът сигурно беше наясно, че Джонас, Рейнолдс и Дипейп са извън юрисдикцията му още откакто беше забелязал сините ковчези на ръцете им. След тази вечер трябваше да чувства същото и по отношение на Диърборн, Стокуърт и Хийт. Би могъл само да се надява, че е открил накъде духа вятърът. Поне Роланд беше. Вероятно същото беше сторил и Джонас, защото, когато Роланд се изправи, той стори същото.

Авери се стегна малко, очаквайки Джонас да извади пистолета си и Диърборн да посегне към ножа на кръста си — онзи, който беше държал опрян в гърба на Джонас, когато Авери, пухтейки, пристигна в бара.

Но не се появиха нито пистолет, нито нож. Джонас се обърна към Роланд и му протегна ръка.

— Всичко е наред, приятелче — каза той с дълбокия си резониращ глас.

— Да.

— Ще се ръкуваш ли със стареца и да започнем на чисто?

— Да. — Роланд протегна ръка.

Джонас я стисна:

— Съжалявам.