Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
— Шт! — прошепна Сюзан гневно и накара усмивката на Шийми да изчезне. — Нито думичка за тримата ти приятели!
Почувства, че по лицето й избива забавна червенина, точно като шарка: спуска се откъм бузите и по врата, после се плъзва по целия път до краката. Из Хамбри през последната седмица много се говореше за новите приятели на Шийми. Май не говореха за нищо друго. Историите, които беше чула, звучаха невероятно, но ако не бяха истина, защо всички версии звучаха така сходно?
Сюзан все още се мъчеше да се овладее, когато леля Корд зави зад ъгъла. Шийми се дръпна една крачка назад, когато я видя, а объркването му прерасна в ужас. Леля й беше алергична към пчелите и в момента беше увита с воал от върха на сламеното си сомбреро до ръба на износената си градинска рокля — изглеждаше необичайна на силна светлина и направо странно в сенките. Като завършек към костюма, в ръката си с ръкавица стискаше мръсни овощарски ножици.
Тя видя букета и се насочи към него с вдигнати ножици. Когато стигна до племенницата си, пъхна оръжието в колана и дръпна воала от лицето си:
— Кой ти ги прати?
— Не знам, лельо — отговори Сюзан доста по-спокойно, отколкото се чувстваше. — Това е младежът от кръчмата…
— Кръчмата! — изсумтя леля Корд.
— И той също не знае кой ги праща — продължи Сюзан. Само ако можеше да го махне от тук… — Той, добре де, предполагам, че ти би казала, че…
— Той е глупак, да, знам това — леля Корд стрелна Сюзан с къс, притеснен поглед и след това се провикна към Шийми:
— КОЙ… ПРАТИ… ТЕЗИ… ЦВЕТЯ… МЛАДИ… ЧОВЕЧЕ?
Краищата на воала й, който беше отметнат встрани, сега паднаха над лицето й. Шийми отстъпи още една крачка назад. Изглеждаше ужасен.
— БЕШЕ ЛИ… МОЖЕ БИ… НЯКОЙ ОТ… СИЙФРОНТ?
ОТ… КМЕТА… ТОРИШ КАЖИ МИ… И… ЩЕ… ТИ… ДАМ… ЕДНО ПЕНИ.
Сърцето на Сюзан потрепери, защото той сигурно щеше да каже. Не би могъл да разбере, че ще я забърка в неприятности. Уил явно също не го схващаше.
Но Шийми само поклати глава:
— НЕ помна. Празна мий главата, сай, тъй си е. Станли казва, че съм буболечо.
Усмивката му отново разцъфна, прекрасна усмивка, пълна с бели, здрави зъби. Леля Корд му отвърна с гримаса:
— О, глупчо! Изчезвай! Право към града, ясно! Не се мотай наоколо с надежда да те наградя. Хлапе, което не може да помни такова нещо, не заслужава пени. И не се връщай тук, все едно кой те праща с цветя за младата сай! Разбра ли?
Шийми енергично кимна. После попита: — Сай?
Леля Корд го зяпна. Вертикалната бръчка на челото й беше много дълбока днес.
— Защо цялата си омотана в паяжини, сай?
— Махай се оттук, тъпоумно магаре! — изпищя леля Корд.
Тя имаше доста силен глас щом решеше да го използва и Шийми отскочи стреснато назад. Когато беше убедена, че той се е насочил обратно надолу по Хай Стрийт към града и няма намерение да се връща пред вратата им и да се мотае наоколо, леля Корд се обърна към Сюзан:
— Сложи ги във вода преди да са увехнали, мис! И не се главомъчи да се сетиш чий таен дар са.
След това се усмихна. Наистина се усмихна. Това, което най-много нарани Сюзан и я обърка, беше, че леля й не е някакво ужасно чудовище, нито вещица като Рия от Кьос. Нямаше звяр наоколо, само стара девственица с някои социални претенции, любов към среброто и златото и страх да не бъде изхвърлена бедна на улицата.
— За хора като нас, Сузи-пай — каза тя с потискаща искреност, — е по-добре да си вършим домашната работа и да оставим мечтите на онези, които могат да си ги позволят.
5
Тя беше сигурна, че цветята са от Уил и се оказа права. Писмото му беше написано ясно и честно.
„Скъпа Сюзан Делгадо,
Наговорих ти глупости онази нощ и моля за извинение. Бих ли могъл да те видя и да поговоря с теб? Трябва да сме насаме. Много е важно. Ако искаш да се срещнем, предай съобщение на момчето, което ти донесе писмото. Той е сигурен.
Уил Диърборн“
Много е важно. Подчертано. Тя почувства силно желание да разбере какво е толкова важно за него и се зарече да не прави глупости. Може би е поразен от нея… и ако е така, чия е вината? Коя беше говорила с него, беше яздила коня му и му беше показвала краката си при несръчното слизане от седлото? Коя беше слагала ръце на раменете му и го беше целувала?
Бузите и челото й пламнаха при мисълта за това и надолу по тялото й се плъзна още една гореща вълна. Не беше сигурна, че съжалява за целувката, но, съжалява или не, това си беше грешка. Ако го срещнеше още веднъж, щеше да е още по-лошо.