Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Дъх на Гуглата! Не ни ли стигаше?
— Какво има? — попита Фелисин. — Какво става?
— Имало е буря — отвърна бившият жрец. — Това е отатаралска прах.
Баудин се обърна и го изгледа. Обърса рамото си с длан и я погледна намръщено.
— Това нещо уляга.
— По-добре да се скрием…
— С какво ще помогне това? — изсумтя Фелисин. — Тая гадост я копахме, ако сте забравили. Ако ни е навредила нещо, вече е станало отдавна.
— При Черепа можехме поне да се умиваме в края на работния ден — каза Хеборик, пъхна ръка в каишката на вързопа с храна и го повлече към шатрите.
Тя забеляза, че все още държи другото си чуканче — онова, с което беше пипнал паметника — под мишницата си.
— И смяташ, че има някаква разлика ли? — попита го. — Ако е така, защо всеки маг, който работи там, умира или полудява? Не мислиш трезво, Хеборик…
— Стой си отвън тогава — сопна й се старецът, шмугна се в първата шатра и пусна платнището зад себе си.
Фелисин погледна Баудин. Главорезът сви рамене и продължи с опъването на втората шатра, без много да бърза.
Тя въздъхна. Беше уморена, но не й се спеше. Ако влезеше в шатрата, сигурно щеше само да лежи с отворени очи и да гледа платнището над лицето си.
— По-добре влез — каза Баудин.
— Не ми се спи.
Той пристъпи към нея, плавно като котка.
— Пука ми дали ти се спи, или не. Седенето под слънцето само ще те изсуши, което значи, че ще пиеш повече вода, което значи по-малко за нас, което значи — влизай в тая проклета шатра, момиче, преди да съм те напляскал по задника.
— Ако Бенет беше тук, нямаше да смееш да…
— Тоя мръсник е мъртъв! — озъби се той. — И Гуглата дано да натика гнилата му душа в най-дълбоката яма!
— Смел си, ама сега — нямаше да посмееш да му излезеш насреща — изръмжа му тя.
Той я изгледа като кръвниче, попаднало в паяжина.
— Може пък и да съм посмял — отвърна той и на устата му се появи хитра усмивка. После й обърна гръб.
Изведнъж изстинала, Фелисин го изгледа как отива до другата шатра, навежда се и се вмъква вътре. „Не можеш да ме заблудиш, Баудин. Бил си само помияр, спотайващ се по мръсните улици, и единственото, което се е променило, е, че си ги оставил зад гърба си. Щеше да квичиш в пясъка в краката на Бенет, ако той беше тук.“
Влезе, разви си постелката и легна. Нетърпението да заспи й пречеше да го направи. Зяпна в несъвършенствата на тъканта на грубото платно и съжали, че си няма дъранг или вино. Пурпурната река на сънищата й се бе превърнала в прегръдка, грижовна и милостива. Извлече от паметта си ехо на този образ и на чувствата, които го съпровождаха. Реката течеше с определена цел и неумолимо; озовеше ли се в топлите й течения, тя почти разбираше целта. Знаеше, че скоро ще я открие и че с това откритие светът й ще се промени — щеше да стане нещо много повече от това, което беше сега. Не просто едно момиче, пълничко и вече безформено и похабено, с представа за бъдещето, сведена до дни, след като бъдещето трябваше да се измерва с десетилетия — момиче, което можеше да се нарече „младо“ само на подигравка.
Каквото и да обещаваше сънят й, в самопрезрението също имаше нещо ценно, контрапункт между будните й часове и часовете на сън, между това, което беше, и това, което можеше да е. Напрежение между реалното и въображаемото, или така поне щеше да го определи Хеборик с критичния си, язвителен поглед. Схолар на човешката природа като него не можеше да има високо мнение за хората. Щеше да се подиграе с представата й за предопределеност, а вярата й, че този сън предлага нещо осезаемо, щеше да го накара да изкаже презрението си. „Не че на него му е нужна кауза. Аз мразя себе си, но той мрази всички. Кой от нас е изгубил повече?“
Събуди се изнемощяла, с напукани устни и с вкус на ръжда в устата. Въздухът беше песъчлив и през платното се процеждаше сивкава светлина. Чу отвън шумолене — прибираха багажа. Хеборик промърмори нещо, Баудин му отвърна със сумтене. Фелисин притвори очи и се опита да върне течащата река, която да я понесе в съня, но вече я нямаше.
Надигна се и потръпна, всяка става по тялото й простена. Знаеше, че и двамата мъже изпитват същото. Хранителна недостатъчност, предполагаше Хеборик, въпреки че и той не знаеше със сигурност от какво може да е. Имаха сухи плодове, парчета пушено мулешко и някакъв доусийски хляб, корав като тухла и черен.
Тя изпълзя от шатрата. Двамата мъже се хранеха, разтворили вързопите с храна пред себе си. Почти нищо не беше останало освен хляба, който беше солен и ужасно усилваше жаждата им. Хеборик се беше опитал да ги убеди да изядат първо хляба — през първите няколко дни, — докато все още са силни, не са се обезводнили, но нито тя, нито Баудин го послушаха и по някаква причина още на следващото ядене той заряза идеята си. Фелисин си спомни, че му се беше подиграла за това. „Не искаш да изпълниш собствения си съвет, а, старче?“ Но ето, че съветът му се бе оказал добър. Сега щяха да стигнат до соления смъртоносен бряг без нищо освен още по-соления хляб и малко вода, с която да утолят жаждата си.