Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Заговори високо, загледана в очите на Хеборик.
— Всяка нощ сънувам река от кръв. Нося се по нея. И вие двамата сте там, отначало, но само отначало, защото и двамата се удавяте в тази река. Вярвайте каквото си искате. Аз съм тази, която ще преживее всичко това. Аз. Само аз.
Остави ги зяпнали и се прибра в шатрата си.
Следващата вечер намериха извора час преди да изгрее луната. Разкри им се в основата на каменна падина — водата му идваше от някаква невидима пукнатина. Повърхността приличаше на сива кал. Баудин слезе и се доближи до ръба му, но не посегна да изрови дупка и да изпие водата, която щеше да се събере в нея. След малко, със замаяна от умора глава, Фелисин смъкна от раменете си вързопа с храна и се свлече на колене до него.
Сивото леко блещукаше. Бяха пустинни пеперуди, с разперени криле и накацали една върху друга така, че покриваха цялата повърхност. Фелисин посегна да избута пърхащия килим, но ръката на Баудин я стисна за китките.
— Замърсена е — каза той. — Пълна е с ларви на пеперуди. Хранят се с телата на родителите си.
„Гуглата да ме вземе дано, не искам повече ларви!“
— Да прецедим водата през парцал — предложи Фелисин.
Той поклати глава.
— Ларвите пикаят отрова, пълнят водата с нея. Така отстраняват всичко, което може да им я вземе. Ще мине цял месец, преди отново да стане годна за пиене.
— Но тя ни трябва, Баудин.
— Ще те убие.
Тя се взря в мътносивата локва с отчаяна жажда, с убийствен огън в гърлото и в ума. „Не може да бъде. Без нея ще умрем.“
Баудин се извърна. Хеборик се тътреше надолу по каменистия склон. Кожата му беше черна като нощта и в същото време проблясваше сребристо, щом татуираните косми на глиганската четина отразяха звездите. Покварата, поразила чукана на дясната му ръка, като че ли беше започнала да заглъхва — бе оставила след себе си само напукана паяжина от разцепена кожа. Старецът излъчваше странна миризма на стрит на прах камък.
Беше привидение и в отговор на кошмарната му поява Фелисин се разсмя, на ръба на истерията.
— Помниш ли онзи площад, Хеборик? В Унта? Онзи служител на Гуглата, дето беше покрит с мухи… дето го нямаше, бяха само мухите. Носеше послание за теб. А какво виждам сега? Пред очите ми залита човек-рояк — не от мухи, а от татуировки. Различни богове, но посланието е същото, това виждам. Хайде, нека Финир проговори през тия напукани устни, старче. Ще повторят ли думите на твоя бог онези на Гуглата? Дали този свят наистина е място на равновесия, безкрайно рушене на съдби? Глигане на Лятото, Сеячо озъбен на вражди, какво ще кажеш?
Старецът отвори уста, но от нея не излезе и дума.
— Какво беше това? — Фелисин сложи длан на ухото си. — Бръмчене на крилца? Едва ли.
— Глупачка — измърмори Баудин. — Хайде да намерим място за бивак. Не тук.
— Лоши поличби ли, убиецо? Така и не знаех, че те означават нещо за теб.
— Спести си приказките, момиче — отвърна Баудин.
— Все едно е — продължи тя. — Вече е без значение. Още танцуваме в окото на някой бог, но това е само за показ. Мъртви сме, колкото и да ритаме. Кой е символът на Гуглата в Седемте града? Тук го наричат Закачуления, нали? Хайде, изплюй го, Баудин, какво е изрязано в храма на Господаря на смъртта в Ейрън?
— Мисля, че вече знаеш — каза Баудин.
— Черни пеперуди. Предвестниците. Ядачите на гниеща плът. За тях развалата е нектар, надигат се подпухнали под слънцето. Гуглата ни обеща нещо на онзи площад в Унта и обещанието му вече се изпълни.
Баудин се изкачи до ръба на падината и там, обагрен в оранжево от изгряващото слънце, се обърна и я погледна.
— Толкова с твоята река от кръв — отвърна й с тиха насмешка.
Зави й се свят. Краката й се подкосиха и тя тупна болезнено на твърдия камък. Огледа се и видя легналия, присвит Хеборик на ръка разстояние. Подметките му се бяха изтъркали и се виждаше раздрана, лъскава от гнойта плът. Умрял ли беше? „Почти.“
— Направи нещо, Баудин.
Той не й отвърна нищо.
— Колко още има до брега?
— Съмнявам се, че има значение — промълви той след малко. — Лодката уж трябваше да чака около три нощи, не повече. Ние сме поне на четири дни от брега, а с всеки час ставаме все по-слаби.
— А следващата вода?
— След около седем часа вървене. По-скоро четиринайсет, на какъвто хал сме.
— Снощи изглеждаше доста чевръст! — сопна се тя. — Тичкаше да прибереш Хеборик. А и сега не изглеждаш толкова скапан като нас…
— Пия пикнята си.
— Какво?!
— Чу ме много добре — изсумтя той.
— Само че отговорът ти не беше точен — реши тя, след като помисли малко. — И не ми казвай, че си ядеш и говната освен това. Това все още не обяснява нещата. Да не би да си се спазарил с някой бог, Баудин?