Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
„Може би не се вслушахме, защото никой от нас не вярваше, че изобщо ще стигнем до брега. Може би Хеборик реши същото след първото ядене. Само че аз не мислех толкова напред, нали? Никакво мъдро примирение с безполезността на всичко това.“ Колкото до Баудин, какво пък, толкова умен престъпник беше рядкост, а той не изглеждаше чак такава рядкост.
Тя се включи в храненето, без да обръща внимание на физиономиите им, когато отпи една глътка повече от топлата вода от меха, за да прокара спеченото осолено месо.
Накрая Баудин прибра храната.
— Каква тройка сме само! — въздъхна Хеборик.
— Имаш предвид неприязънта ни един към друг, нали? — попита Фелисин. — Не би трябвало да се изненадваш, старче. Ако случайно не си забелязал, всички по някакъв начин сме прекършени. Нали? Боговете са ми свидетели колко често си ми изтъквал, че съм пропаднала. А Баудин е най-обикновен убиец — лишен е от всякакво чувство за братство и освен това е грубиян, което значи, че в сърцето си е страхливец… — Обърна се да го погледне, той я гледаше равнодушно, присвит над вързопите. Усмихна му се мило. — Нали, Баудин?
Гигантът не й отвърна нищо, само я изгледа намръщено.
Фелисин отново се обърна към Хеборик.
— Колкото до твоите слабости, те са съвсем явни — едва ли си струва да ги споменавам…
— Спести си думите, момиченце — измърмори бившият жрец. — Нямам нужда едно петнайсетгодишно дете да ми казва какви са ми слабостите.
— Защо все пак си изоставил жречеството, Хеборик? Обрал си ковчежетата с даренията на поклонниците, предполагам. Затова са ти отрязали ръцете, а после са те хвърлили на сметището зад храма, нали? Толкова е сигурно, че мога история да напиша.
— Време е да тръгваме — каза Баудин.
— Но той не отговори на въпроса ми…
— Според мен ти отговори. Хайде млъквай. Днес ти ще носиш другия вързоп, не старецът.
— Предложението е разумно, но не, благодаря.
Лицето на Баудин потъмня и той се надигна.
— Остави — каза Хеборик и напъха сакатите си ръце в презрамките на вързопа. В сумрака Фелисин успя да види, че чуканчето, с което беше докоснал нефритения пръст, се е подуло и почервеняло — набръчканата кожа по него се беше изпънала. Краят му беше покрит с черти от татуировката и това го правеше почти черно. Осъзна също така, че сините резки по цялото тяло на бившия жрец са станали по-дълбоки и издути като лози.
— Какво ти е?
Той я погледна през рамо.
— Де да знаех.
— Изгорил си си китката в онази статуя.
— Не е изгорена — отвърна старецът. — Но боли като целувка на Гуглата. Възможно ли е магия, заровена в отатаралския пясък, да избуи? Възможно ли е Отатарал да роди магия? Нямам отговор на нито един от тези въпроси, момиче.
— Ами… — промърмори тя — беше глупаво да го пипаш това проклето нещо. Така ти се пада.
Баудин тръгна мълчаливо. Фелисин заряза Хеборик, догони го и попита:
— Има ли дупка с вода пред нас?
— Трябваше да попиташ преди да изгълташ повече от порцията си — изсумтя той.
— Да, ама не попитах. Е, има ли?
— Вчера изгубихме половин нощ.
— Тоест?
— Тоест никаква вода до утре вечер. — Погледна я през рамо, без да спира. — Ще съжалиш, че не спести оная глътка.
Тя си замълча. Нямаше намерение да се държи почтено, когато дойдеше време за следващото пиене. „Почтеността е за глупците. Честта е фатален недостатък. Няма да умра заради едната чест, Баудин. Хеборик вероятно бездруго ще умре. Да се хаби за него ще е чиста загуба.“
Бившият жрец се тътреше зад тях. Звукът от стъпките му заглъхваше и с отминаващите часове той изоставаше все по-назад. Най-накрая, заключи тя, щяха да са само тя и Баудин, само двамата, застанали срещу морската шир в западния край на този прокълнат от Кралицата остров. Слабите винаги падат край пътя. Така гласеше първият закон в Чашата на черепа; всъщност това бе първият урок, който бе научила — по улиците на Унта, по пътя към робските кораби.
Тогава, в своята наивност, тя бе осъдила убийството лейди Гейсен. Ако той направеше същото днес — „да сложи край на мъките му“, — окото й нямаше да мигне. „Дълго пътуване се оказа това. Дали изобщо ще свърши?“ Помисли си за реката от кръв и мисълта за нея я стопли.