Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Удивително!
Баудин отново изсумтя, после попита:
— Но можем ли да ги заобиколим? Не ща да газя в тях, Хеборик.
— О, да. Много лесно. Просто мигрират към следващата падина.
— И какво му е удивителното? — попита Фелисин.
— Наистина е удивително — отвърна той, докато Баудин затягаше презрамките на вързопа. — Утре вечер ще тръгнат към следващото петно дълбок пясък. Разбираш ли? Запътили са се като нас на запад, и като нас ще стигнат до морето.
— И после? — попита Баудин. — Ще плуват ли?
— Нямам представа. По-вероятно е да завият и да тръгнат на изток, към другия бряг.
Баудин затегна своя вързоп и се изправи.
— Като буболечка, пълзяща по ръба на чаша.
Фелисин го стрелна с очи — спомни си за последната си вечер с Бенет. Той седеше в гостилницата на Була и гледаше как мухите обикалят по ръба на чашата му. Един от малкото спомени, които можеше да възстанови. „Бенет, любовникът ми, Кралят на мухите, кръжащ около Чашата на черепа. Баудин го остави да изгние там, затова не смее да ме погледне. Главорезите не могат да лъжат добре. Ще си плати за това някой ден.“
— Хайде — каза Хеборик, тръгна и краката му затънаха в пясъка все едно, че вървеше на чукани също като тези на ръцете му. Винаги тръгваше свеж и показваше енергичност, което според Фелисин правеше съзнателно, сякаш искаше да опровергае, че е стар и че е най-слабият от тях. В последната третина на нощта щеше да е на четвърт миля зад тях, навел глава, краката му щяха да се влачат и щеше да залита под тежестта на товара си.
Баудин сякаш имаше карта в главата си. Източникът им на информация се бе оказал точен и подробен. Макар пустинята да изглеждаше безжизнена — левга след левга мъртвешка пустош, — вода все пак можеше да се намери. Подхранвани от извори локви под скални издатини, разкаляни дупки, заобиколени от следи на животни, които така и не виждаха, където човек можеше да изкопае надолу около разтег, понякога и по-малко, и да намери животворна вода.
Бяха тръгнали с достатъчно храна за дванадесет дни, с два повече, отколкото беше необходимо за прехода им до крайбрежието. Запасите им не бяха големи, но трябваше да стигнат. Въпреки това обаче се изтощаваха. Всяка нощ успяваха да преодолеят по-малко разстояние в часовете между заника на слънцето и изгрева му. Възвишенията при Черепа и минаването през високите проходи, където въздухът не достигаше, бяха изчерпали най-съществените им вътрешни резерви.
Осъзнаваха го ясно, но никой не искаше да го каже на глас. Времето — най-търпеливият слуга на Гуглата — вече ги дебнеше и всяка нощ те изоставаха все повече, все по-близо до онова място, където волята за живот отстъпва пред вечния покой. „Сладко обещание има в това да се предадеш, но за да го разбереш, е нужно пътуване. Пътуване на духа. Не можеш да отидеш до Портата на Гуглата, можеш да я намериш пред себе си, когато мъглата се разсее.“
— За какво се замисли, момиче? — попита я Хеборик. Бяха прехвърлили хребетите и се спускаха в попарената от зной низина. Звездите бяха като железни шипове в небето, луната още не беше изгряла.
— Живеем в облак — отвърна тя. — През целия си живот.
Баудин изпръхтя.
— Това мислене е от дъранга.
— Не знаех, че си такъв смешник — каза му Хеборик.
Баудин си замълча. Фелисин се усмихна вътрешно. Главорезът едва ли щеше да проговори повече през остатъка от нощта. Не понасяше да му се подиграват. „Трябва да запомня това за следващия път, когато се наложи да го отрежа.“
— Моля да ме извиниш, Баудин — промълви след малко Хеборик. — Подразних се от това, което каза Фелисин, и си го изкарах на теб. Нещо повече, шегата ти ми хареса, макар и да беше непреднамерена.
— Откажи се — въздъхна Фелисин. — Едно муле рано или късно престава да се сърди, но насила не можеш да го накараш.
— Значи — каза Хеборик — отокът ти на езика е спаднал, но отровата му си остава.
Тя трепна. „Ако знаеше само колко е вярно!“
Над напуканата повърхност на равната като тепсия земя прелитаха ризани, единствените им спътници, след като бяха оставили безумния наплив на бръмбарите зад себе си. Не бяха видели жива душа, откакто преминаха Езерото на удавника в нощта на метежа на доусийците. Вместо сигнали за тревога и бясно преследване, бягството им не бе предизвикало нищо. За Фелисин това правеше драмата им от онази нощ само по-жалка. При цялата значимост, която си придаваха, бяха само като пясъчни зрънца, понесени от буря с невъобразима мощ. Тази мисъл й допадна.
Все пак имаше и основания за тревога. Ако това въстание се беше разпростряло по целия континент, навярно щяха да стигнат до морския бряг, само за да загинат, докато чакат някакъв кораб, който така и нямаше да дойде.