Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Точно според предсказанието на Баудин този път нямаше дупка с вода, която да отбележи края на нощния им преход. За място на бивака им той избра едно пясъчно корито, заобиколено от изваян от вятъра варовик. Дъното беше покрито с избелели човешки кости, но Баудин просто ги разхвърли настрани, докато вдигаше шатрите.
Фелисин седна с гръб към скалата и зачака да види дали Хеборик изобщо ще се появи в края на плоската низина, която бяха прекосили. Досега не беше изоставал толкова много — низината беше широка повече от миля — и когато розовината на утрото освети хоризонта, тя започна да се чуди дали безжизненото му тяло не лежи вече някъде там.
Баудин приклекна до нея и изръмжа:
— Казах ти да носиш вързопа с храната. — И примижа на изток.
„Не е било от съчувствие към стареца значи.“
— Ще трябва просто да го намериш, нали?
Баудин се изправи и се загледа продължително на изток. Около него бръмчаха мухи.
Тя го загледа как се връща по стъпките им, леко задъхан; затича на широки крачки, след като прехвърли скалите. За първи път се почувства наистина изплашена от Баудин. „Крие храна… има скрит мях с вода… иначе не е възможно да е запазил толкова сили.“ Надигна се и затича да провери другия вързоп.
Шатрите бяха вдигнати, постелките в тях — опънати. Смален, вързопът лежеше до тях. В лявата му част имаше здраво стегната торбичка с принадлежности за първа помощ, очукан кремък и кутийка с прахан, които не беше виждала досега — „негови са си“, — а под плата, пришит към дъното — друг плосък вързоп от сърнешка кожа.
Никакъв мях с вода, никакви скрити джобове с храна. Странно защо страхът й от Баудин се усили.
Фелисин седна на мекия пясък. След малко развърза и разгъна малкия вързоп и видя комплект фино изработени сечива на крадец — всевъзможни шила, триончета, пили, бучки восък, торбичка с фино стрит прах и два стилета, чиито остри като игли върхове бяха тъмносини и издаваха горчива, люта миризма; костените им дръжки бяха излъскани и с тъмни петна, с кръстообразни предпазители, с жлебове и железни ефеси, увити в оловни жици за противотежест. „Оръжия за мятане. Оръжия на професионален убиец.“ Последният предмет във вързопчето беше увит в кожа: нокът от някаква едра котка, с цвят на кехлибар и гладък. Зачуди се дали няма отрова по него, намазана по повърхността. Изглеждаше зловещ и загадъчен.
Фелисин стегна отново пакета и го нагласи на мястото му. Чу да се приближават тежки стъпки и се изправи.
Баудин се появи — с вързопа на рамене и с Хеборик в ръцете му. Главорезът дори не се беше задъхал.
— Трябва му вода — каза Баудин, след като влезе в бивака и сложи изпадналия в несвяст старец на мекия пясък. — В тоя вързоп, момиче. Бързо…
Фелисин не помръдна.
— Защо? На нас ни трябва повече, Баудин.
Той я изгледа за миг, после смъкна вързопа и го развърза.
— Щеше ли да ти хареса, ако той кажеше същото, ако ти лежеше сега тук вместо него? Щом се измъкнем от този остров, всеки може да си тръгне сам по пътя, момиче. Но засега имаме нужда един от друг.
— Той издъхва. Признай го.
— Всички издъхваме. — Баудин отпуши меха и го наведе над напуканите устни на Хеборик. — Пий, старче. Пий.
— Това, дето му го даваш, са твоите порции — каза Фелисин. — Не са моите.
— Какво пък — отвърна й той с хладна усмивка, — никой не би и помислил, че си нещо друго освен благородничка. Между другото, това, че си отваряше краката за кого ли не в Черепа, беше достатъчно доказателство.
— Това ни опази живи и тримата, мръсник такъв.
— Теб те опази, дебела и мързелива, искаш да кажеш. Повечето от онова, което ядяхме с Хеборик, идваше от услугите, които правех на доусийските пазачи. Бенет ти даваше трохи, за да се държиш мило с него. Знаеше, че няма да ти го кажем. Често се подиграваше с „благородната“ ти кауза.
— Лъжеш.
— Както кажеш — отвърна й ухилено той.
Хеборик се закашля, отвори очи и примига под утринната светлина.
— Да можеш да се видиш само — каза му Баудин. — От пет стъпки приличаш на татуирано дърво, тъмно като магьосник на Дал Хон. А от толкова близо виждам всяка черта — всеки косъм от четината на Глигана. Чак чукана ти е покрила — не тоя, подутия, а другия. Хайде, пийни още.
— Кучи син! — изръмжа Фелисин. Пред очите й в устата на стареца изкапаха и последните глътки вода. „Той остави Бенет да умре. Сега се опитва да отрови и спомена за него. Няма да стане. Правех каквото правех, за да ги опазя живи, и те ме ненавиждат заради това — и двамата. Отвътре ги яде, гузни са заради цената, която платих. И точно това се опитва да отрече сега Баудин. Гледа да се отърве от съвестта си, та като ме прониже с един от ножовете си, да не изпита нищо. Просто още една мъртва благородничка. Поредната лейди Гейсен.“