Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Да не мислиш, че това е проста работа? Ей, Кралице на сънищата, спаси ме и ще ти служа. Я ми кажи, на колко твои молитви е отвръщано? Освен това не вярвам на нищо и никого освен на себе си.
— Значи още не си се предал?
Смяташе, че няма да й отговори, но след дълго мълчание, в което тя беше започнала да се унася, той я сепна и я събуди с глухото:
— Не съм.
Смъкна вързопа си и заслиза по склона. Нещо в пестеливите му движения я изпълни с внезапен страх. „Нарича ме дебеличка, гледа ме като мръвка, като храна.“ С разтуптяно сърце тя се взря да види първото, което щеше да го издаде — гладния блясък в малките му животински очи.
Но той само клекна до Хеборик и обърна изпадналия в несвяст старец по гръб. Наведе се да чуе дъха му, после седна отпуснато на камъка и въздъхна.
— Умрял ли е? — попита Фелисин. — Ще му одереш кожата — няма да ям татуирана кожа, колкото и да съм гладна.
Баудин я изгледа за миг, не каза нищо и отново започна да преглежда бившия жрец.
— Какво правиш? — най-сетне промълви тя.
— Жив е, а само това може да ни спаси. — Помълча. — Колко ниско си паднала, момиче, не ме интересува. Само си пази мислите за себе си.
Засмъква бавно прогнилите дрипи по тялото на Хеборик и разкри смайващите сплитове на татуировката отдолу. След това се измести така, че сянката да остане зад гърба му, и се наведе, за да огледа тъмните шарки по гърдите на бившия жрец. Търсеше нещо.
— Наведен врат — глухо каза тя. — Нарисуван почти като кръг. И обкръжава бивни.
Той я изгледа с присвити очи.
— Знакът на самия Финир, свещения. Това търсиш, нали? Отлъчен е, но все пак Финир остава в него. Това поне е очевидно от тези живи татуировки.
— А знакът? — попита я той хладно. — Откъде си научила такива неща?
— Покрай лъжата, която извъртях на Бенет — заобяснява тя, след като той започна отново да оглежда гъсто нашарените гърди на бившия жрец. — Хеборик ми трябваше, за да я поддържам. Трябваха ми подробности за култа. Той ми го каза. Решил си да призовеш бога му.
— Намерих го — каза той.
— Сега какво? Как ще се добереш до чужд бог, Баудин? В този знак няма никаква ключалка, никакъв свещен ключ, който да завъртиш.
Той се дръпна рязко и блесналите му очи я пронизаха. Тя го изгледа равнодушно.
— Как според теб си е загубил ръцете? — попита невинно Фелисин.
— Бил е крадец някога.
— Да. Но са му ги отсекли при отлъчването. Виждаш ли, имало е ключ. Лабиринтът на Върховния жрец към неговия бог. Татуиран на дланта на дясната му ръка. Опряна до свещения знак — дланта до гърдите, толкова просто, като най-обикновен поздрав. Няколко дни лежах да се изцеря след побоя на Бенет и Хеборик ми говореше. Каза ми много неща — трябваше да съм забравила всичко това, знаеш ли. Изпих галони чай с дъранг, но питието разтваряше само повърхността, като филтър, който решава кое е важно и кое не е. Думите му се изливаха в мен, без нищо да ги спре, и оставаха. Не можеш да го направиш, Баудин.
Той хвана дясната ръка на Хеборик под лакътя, вдигна я и огледа лъскавия зачервен чукан на усилващата се светлина на слънцето.
— Няма да стане — рече тя. — Жречеството се е погрижило за това. Той не е каквото е бил, и толкова.
Озъбен, Баудин извърна ръката и натисна чуканчето в свещения знак.
Въздухът запищя. Звукът ги удари, блъсна ги и двамата долу и те задращиха, впиха обезумели нокти в камъка… далече… далече от болката. Далече! Толкова страдание имаше в този писък, той се спусна отгоре им като огън и небето помръкна, разпростря тънки като косъм цепнатини по скалата, пукнатините се разпръснаха като кървави струи под вцепененото тяло на Хеборик.
С кръв, швирнала от ушите й, Фелисин се помъчи да изпълзи, нагоре по тресящия се склон. Цепнатините — татуировките на Хеборик — бяха разцъфтели от тялото му, изригваха и прескачаха невъобразимото разстояние от кожата до камъка — потекоха под нея, превърнаха камъка в нещо хлъзгаво и мазно под дланите й.
Всичко се тресеше. Дори небето сякаш се заогъва, навряно навътре в себе си, все едно че десетки ръце се бяха протегнали през невидими портали, сграбчили тъканта на света с хладна, унищожителна ярост.
Писъкът беше несекващ. Гняв и непоносима болка се сплитаха като нишки на все по-неумолимо затягащо се въже. То се затягаше в клуп около шията й, звукът запушваше околния свят — въздуха му, светлината му.
Нещо удари земята, скалното корито под нея се разтресе и я отхвърли нагоре. Тя падна на лакът и костите на ръката й затрепериха като острие на отбит меч. Блясъкът на слънцето заглъхна и Фелисин се напрегна да вдиша. Оцъклените й очи успяха да зърнат нещо, отвъд ръба на падината — надигна се тромаво над низината сред облак прах. Двупръсто, обрасло с четина копито, толкова голямо, че погледът й не можа да го обхване… помръдна и се издигна към небето сред нощната тъма.