Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Час преди да се стъмни, на половин левга навътре в пустинята се появи прашен облак. Конни воини на тайтан, предположи историкът — яздеха с все сила към извора Дриж. Нямаше да има покой за Колтейн и хората му. Мълниеносните конни набези щяха да изтощават лагерните патрули: внезапни нахлувания, за да отмъкнат добитък, запалени стрели, запратени към фургоните на бежанците… нощи, изпълнени с непрестанен ужас.
Загледа тайтанците и си помисли дали да не подкара коня си в галоп. Но те несъмнено разполагаха с резервни коне, а той щеше да убие животното си в усилието да стигне Колтейн преди тях. При което не можеше да направи нищо, освен да предупреди за неизбежното. „Освен това Колтейн би трябвало да знае какво предстои. Знае, защото някога е яздил като главатар на бунтовническа банда, самият той някога е измъчвал с набезите си оттегляща се имперска армия из равнините на Уик.“
Продължи в тръс: мислеше за предизвикателствата, които го очакваха в предстоящата нощ — ездата през вражеските редици, след това непредизвестеното приближаване към изнервените патрули на Седма. Колкото повече мислеше за това, толкова по-нищожна му се струваше вероятността да дочака жив утрото.
Червеното небе помръкна с пустинната внезапност, нагнетила въздуха с цвета на съхнеща кръв. Няколко мига, преди да изтлее и последната светлина, Дюйкър се озърна през рамо. Видя зад себе си облак, който видимо се уширяваше и се понасяше на юг. Сякаш проблясваше със стотици хиляди бледи отражения, като вятър, подгонил брезовите листа в края на огромен лес. Нощни пеперуди, милионен рояк, напуснали Хисар и полетели след миризмата на кръв.
Каза си, че сигурно ги е привлякъл безумен глад. Каза си, че петната, струпеите и раните в този издуващ се, изпълващ вечерното небе облак просто случайно добиват очертанията на лице. Гуглата в края на краищата нямаше нужда да демонстрира присъствието си. Не беше известен като мелодраматичен бог — за Господаря на Смъртта иронично се подмяташе, че е твърде скромен. Въображението му беше плод на страха, на твърде човешката нужда да се придава символичен смисъл и на най-безсмислени събития. „Нищо повече.“
Пришпори коня в галоп, приковал очи в сгъстяващата се тъма напред.
От билото на ниското възвишение Фелисин гледаше кипналото дъно на падината. Все едно безумна сила се бе изсипала от градовете и от умовете на мъже и жени, за да зацапа естествения свят. С наближаването на вечерта, докато се подготвяха да напуснат бивака за нощния преход, пясъкът в падината бе започнал да тръпне като при ромолене на дъжд по повърхността на езеро. Появиха се бръмбари, черни и големи колкото палеца на Баудин, допълзяха на лъскав прилив, който скоро покри цялата пустиня пред очите им. Хиляди, а сетне десетки хиляди, и се движеха като един, с една-едничка цел. Хеборик, непоправим учен, беше отишъл да определи посоката им. Видя го как притича до края на армията насекоми, след това се скри зад другия рид.
Оттогава бяха изтекли двайсет минути.
До нея беше приклекнал Баудин, отпуснал ръце на големия вързоп и примижал, за да прониже погледът му сгъстяващия се сумрак. Тя долавяше нарастващото му безпокойство, но беше решила, че няма първа да изрече на глас общата им тревога. Имаше моменти, в които се удивляваше как Хеборик успява да схване кое е важно и кое — не. Чудеше се дали в края на краищата на стареца може да се разчита.
Отоците бяха спаднали достатъчно, за да може да вижда и чува, но беше останала една по-дълбока болка, сякаш ларвите на кръвничетата бяха оставили след себе си нещо под плътта й, някакво гниене, което не само я обезобразяваше, но оставяше покварата си и върху душата й. Отрова се беше настанила в нея. Сънищата й бяха изпълнени с видения за кръв, несекваща пурпурна река, която я понасяше като плавей от изгрев до залез. Шест дни, откакто бяха избягали от Черепа, а част от нея копнееше за следващия сън.
Баудин изсумтя.
Хеборик се бе появил и подтичваше пъргаво по ръба на падината към тях. Трътлест и гърбав, той приличаше на огре, изтътрил се от някоя детска приказка. Чуканите му сякаш всеки момент щяха да се вдигнат и да разтворят зъбати усти. „Приказки, с които се плашат децата. И аз мога да напиша такива. Въображение не ми трябва, само това, което виждам около себе си. Хеборик, моят татуиран като глиган огре. Баудин, с червения белег на мястото на ухото, с четината, порасла като на животно от нацепената кожа. Двойка, която може да те смрази от ужас.“
Старецът стигна при тях, коленичи, напъха сакатите си ръце в презрамките на вързопа си и изломоти: