Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Не. Сърцето ми не изпитва страх. Само увереност. Вие продължете. Ще ви настигна до залез-слънце. — И изгледа твърдо сержанта.
Той само махна мълчаливо с ръка.
Дюйкър ги изчака, докато се отдалечат на запад. Знаеше, че ако ги види отново, ще е откъм редиците на малазанската армия. И тогава щяха да са някак по-малко хора. „Играта, която умът трябва да изиграе, за да нанася унищожение.“ Беше стоял сред бойните редици неведнъж, беше усещал как войниците около него търсят и намират онова място в ума, студеното и мълчаливо място, където съпрузи, бащи, жени и майки се превръщат в убийци. А практиката го правеше все по-лесно, всеки следващ път. „Докато накрая не се превърне в място, което не напускаш никога.“
Подкара коня през бойното поле, обзет от отчаяното желание час по-скоро да догони войската. Не му беше времето да е сам сред тази жестока касапница, където всяка потрошена вещ или изгоряла и разкъсана плът сякаш крещеше в безмълвна ярост. Бойните полета съдържаха в себе си някаква лудост, все едно че кръвта, попила в земята, е запаметила болката и ужаса и таи в себе си ехото на писъци и предсмъртни стонове.
Мародери нямаше, нямаше нищо освен мухи, хищни пеперуди, ризани и оси — безчетните духове на Гуглата, разперили криле и бръмчащи из въздуха около него. На половин миля нагоре по южния хребет на запад препускаха двама конници. Побеснелият вятър плющеше в издутите зад тях телаби.
Когато Дюйкър наближи ниската верига хълмове, двамата вече се бяха скрили от погледа му. Земята пред него беше разровена. Колоната, оставила бойното поле, бе потеглила в пълен ред, макар ширината й да предполагаше, че керванът е бил огромен. „По деветдесет фургона в редица. Добитък. Резервни коне… Кралице на сънищата! Как може Колтейн да се надява, че ще опази всичко това? Четиридесет хиляди бежанци, може би и повече, и за всички тях е нужна стена от войници, които да защитават драгоценния им живот — дори Дасем Ълтър щеше да се затрудни с това.“
Далече на югоизток небето бе станало ръждивокафяво. Също като Хисар, и Сиалк гореше в пламъци. Но в този град имаше само един малък гарнизон на морската пехота, укрепление и казарма до пристанището, със свой пристан и три патрулни съда. С късмета на Опонн, сигурно бяха успели да се оттеглят, макар Дюйкър да не се надяваше много на това. По-вероятно се бяха опитали да защитят малазанските граждани — „жертвайки телата си в клането“.
Беше съвсем лесно да се проследи дирята, оставена от войската на Колтейн и бежанците — на югозапад, навътре в сушата, към сиалкския Одан. Най-близкият град, в който можеха да намерят убежище, Кейрон Тепаси, се намираше на шейсет левги оттук, като околните степи се обитаваха от враждебните кланове на тайтан. „А отзад се приближава Камъст Релой.“ Дюйкър си даваше ясна сметка, че може би ще се присъедини към войската само за да загине с нея.
Все пак възможно беше въстанието да е потушено по другите места. В Кейрон Тепаси имаше Юмрук, също и в Гуран. Ако един от тях или и двамата бяха успели да смажат бунта в градовете си, това щеше да е приемлива цел за Колтейн. Такова едно пътуване през Одан обаче щеше да отнеме месеци. Макар да имаше достатъчно трева за добитъка, водоизточниците бяха оскъдни, а сухият сезон тепърва започваше. „Не, дори да се помисли за такова пътуване би било повече от отчаяние. Би било лудост.“
При което оставаше… контраатака. Бърз, смъртоносен удар и възвръщане на Хисар. Или Сиалк. Един унищожен град предлагаше по-добра възможност за отбрана от степта. Нещо повече, малазанският флот можеше да им се притече на помощ. „Пормквал може да е глупак, но адмирал Нок не е.“ Седма армия не можеше просто да бъде изоставена, защото без нея всяка надежда за бързо потушаване на въстанието беше изгубена.
Засега обаче беше ясно, че Колтейн е повел колоната си към извора Дриж и въпреки преднината им Дюйкър очакваше да ги настигне много преди това. Главната нужда за малазанците сега беше водата. Камъст Релой също сигурно го знаеше. Беше вкарал Колтейн в капана на предсказуемостта, положение, което не се нравеше на никой пълководец. С колкото по-малко възможности разполагаше Юмрукът, толкова по-бедствено беше положението.
Той продължи напред. Слънцето бавно се смъкваше на запад. Безумната пустота на посипания с чакъл път караше Дюйкър да се чувства дребен и незначителен, да мисли, че надеждите и страховете му са безсмислени. Тук-там покрай пътя лежеше тялото на бежанец или войник, умрял от раните си, захвърлен безцеремонно. Слънцето беше подуло труповете, кожата им се беше спекла, червена и мръсно черна. Бяха бързали толкова, че бяха оставили телата непогребани. Дюйкър вече усещаше в себе си отчаянието, обзело обкръжената войска.