Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Стигнаха до един нисък назъбен скален хребет, сребрист на звездната светлина и наподобяващ прешлените на гигантско влечуго. Отвъд него се простираха подобни на застинали морски вълни пясъци. Нещо се издигаше от пясъчните дюни на около петдесет крачки напред, килнато на една страна като съборено дърво или мраморна колона, макар че щом го наближиха, видяха, че е с тъп връх и извито.
Вятърът леко шумеше и се извиваше сред пясъците, тръгнал сякаш по дирите на ухапан от паяк танцьор. Крачеха напред и пелени от пясък галеха прасците им. Извитият стълб или каквото там представляваше, се оказа много по-далече, отколкото си бе помислила отначало Фелисин. Щом в главата й се оформи новото чувство за мащаб, дъхът й изсъска между зъбите.
— М-да — прошепна в отговор Хеборик.
Никакви петдесет крачки. По-скоро към петстотин. Замъглената от вятъра повърхност я бе заблудила. Падината представляваше не равна плоскост, а огромен нисък скат, издигащ се отново около онзи обект — когато го разбра, главата й се замая.
Когато стигнаха до монолита, лунният сърп се бе издигнал високо над хоризонта на юг. По мълчаливо съгласие Баудин и Хеборик смъкнаха вързопите си, главорезът седна и се облегна на своя, вече безразличен към мълчаливо издигащото се над тях творение.
Хеборик извади фенера и кутията за огън от вързопа си. Раздуха въгленчетата и запали свещ, с която подпали дебелия фитил на фенера. Фелисин не направи усилие да му помогне, загледана с интерес как ловко се справя със задачата въпреки привидната тромавост на нашарените си с белези чуканчета на китките.
Той пъхна ръка под дръжката на фенера, стана и пристъпи към тъмния монолит.
Петдесет души, хванати за ръце, нямаше да могат да обкръжат основата му. Извивката започваше на осем човешки боя нагоре, на около три пети от цялата височина. Камъкът приличаше едновременно на нащърбен и излъскан, тъмносив под безцветната лунна светлина.
Блясъкът на фенера показа, че камъкът е зелен. Фелисин видя как старецът отметна глава назад и започна да го оглежда нагоре. След това пристъпи и опря сакатата си ръка в повърхността. След миг се отдръпна.
Тя чу зад себе си плясък на вода — Баудин пиеше от меха си. Фелисин посегна и след малко той й го подаде. Пясъкът изшепна до тях — Хеборик се беше върнал. Бившият жрец клекна.
Фелисин му подаде меха, но старецът поклати глава. Жабешкото му лице се беше намръщило угрижено.
— Това ли е най-високият стълб, който си виждал, Хеборик? — попита Фелисин. — В Ейрън има една колона… поне така съм чувала… висока двайсет човешки боя и изваяна на спирала. Бенет ми я описа веднъж.
— Виждал съм я — изръмжа Баудин. — Не е толкова широка, но май е по-висока. Жрец, тая от какво е направена?
— От нефрит.
Баудин изсумтя, но тя забеляза, че очите му се разшириха.
— К’во пък, виждал съм по-високи. Виждал съм и по-широки…
— Млъкни, Баудин — сряза го Хеборик и сърдито го изгледа изпод гъстите си вежди. — Това не е колона. Това е пръст.
Утрото запълзя в небето и замята сенки над околността. Детайлите на изваяния от нефрит човешки пръст бавно започнаха да се открояват в сумрака. Издатини и сгъвки на кожа, кръговете на пръстовия отпечатък, всичко стана видимо. Както и каменната издутина в пясъка точно под него — друг пръст.
„Пръсти, към длан. Длан към ръка, ръка към тяло…“ Въпреки цялата логика на това продължение, беше невъзможно, реши Фелисин. Такова нещо не можеше да бъде създадено, такова нещо не можеше да стои изправено, нито да се запази толкова дълго в едно цяло. Длан, но не и ръка, нито тяло.
Хеборик не каза нищо, седеше присвит и неподвижен в стапящата се нощна тъма. Беше пъхнал под мишница китката, с която бе докоснал монолита, сякаш споменът за този контакт му причиняваше болка. Фелисин го зяпаше и отново бе поразена от татуировката му. Чертите като че ли бяха станали някак по-дълбоки и по-изпъкващи.
Най-сетне Баудин стана и започна да разпъва двете малки шатри близо до основата на пръста, където сенките щяха да се задържат най-дълго. Не обръщаше внимание на извисяващия се монолит, все едно че не беше нищо повече от дървесен ствол — започна да набива дълбоко в пясъка дългите тънки шипове през обкованите с месинг ъгли на първата шатра.
Щом слънцето се изкатери по-нависоко, въздухът се изпълни с оранжево. Макар Фелисин да беше виждала и преди този цвят на небето, никога не го беше виждала толкова наситен. Можеше едва ли не да го вкуси, горчив като желязо.
Когато Баудин се зае с втората шатра, Хеборик най-после се изправи, подуши въздуха, примижа към небето и изръмжа: