Потомците на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Лозев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомците на Шанара». Краткое содержание книги:
Този и още други въпроси го измъчваха цяла вечер. Вечеря, поразходи се, почете малко от ценните книги в библиотеката си, написа нещо в дневника си, но преди всичко мислеше за онзи единствен параграф, за магията, която можеше да върне Паранор.
Мислеше за това, докато се приготвяше за сън. Мислеше и когато наближи полунощ. Постоянно и настойчиво тази мисъл се прокрадваше в ума му, предлагаше една или друга възможност, отваряше със скърцане отдавна затворени врати, даваше му усещането, че притежава знания, с които не може просто така да се раздели. Ако искаше, разбира се, да запази мира в себе си. Сънят му беше неспокоен. Тайната на Черния камък на Елфите бе предизвикателство, което не можеше да избегне. До сутринта бе решил, че трябва да направи нещо по въпроса.
Онази сутрин Пар Омсфорд се събуди и трябваше да вземе решение. Бяха минали пет дни, откакто той и Дамсън спасиха Кол, Морган, Падишар Крийл и двамата други бунтовници от килиите на Федерацията и оттогава всички се криеха. Не бяха се опитвали да напуснат града, защото портите сигурно бяха охранявани добре, а рискът бе прекалено голям. Не се върнаха и в избата на майстора на оръжие, усещайки, че тя сигурно е известна на тайнствения предател. Вместо това постоянно сменяха укритията, като не оставаха повече от една нощ на едно и също място, охраняваха се и подскачаха при всеки чут звук или видяна сянка.
Е, стига толкова! Пар реши, че спира с бягството.
Надигна се от леглото на таванчето в изоставената къща и погледна към лежащия до него Кол, който още спеше. Другите сигурно бяха вече будни и събрани долу. На пръсти отиде до прозореца, през който се прокрадваше оскъдна светлина, и погледна навън. Улицата беше празна с изключение на бездомното куче, което гонеше някакъв кокал и просякът, който лежеше пред входа на работилницата отсреща.
Когато се върна, за да си обуе ботушите, откри, че Кол се е събудил и го гледа. Косата на брат му бе разрошена, а очите още замъглени и от току-що отишлия си сън.
— Здравей, нов ден — измърмори той и широко се прозя. — Какъв нов склад ще посетим днес, знаеш ли?
— Никакъв, що се отнася до мен — Пар се отпусна до него. Кол повдигна вежди:
— Така ли? Каза ли на Падишар?
— Аз тръгвам.
— Предполагам, че имаш готова друга възможност, по-различна от тази да се крием? — Кол се надигна на лакът. — Защото не мисля, че Падишар ще те остави да мислиш цял ден. Не е в много добро настроение, след като откри, че може и да не го харесва някой от собствените му хора.
Пар се поколеба дали въобще някога Падишар Крийл се е заблуждавал, че хората му го обичат, но Кол бе напълно прав за сегашното му настроение. Предателството горчиво го бе разочаровало. Въпреки че все още ги водеше решително между патрулите на Федерацията, които бяха осеяли града и твърдеше, че ще ги измъкне, някъде дълбоко в себе си бе пречупен и странеше от всички. Дамсън Рий беше тръгнала с тях. Пар все още не знаеше дали по собствен избор, но дори тя не можа да проникне зад бариерата, поставена от вожда на бунтовниците. Падишар сякаш въобще не съществуваше.
Пар поклати глава:
— Е, ще трябва да направим нещо повече от това да прескачаме от място на място до края на живота си. — Самият той бе почти объркан от всичко. — Ако трябваше да съставим план, Падишар досега трябва да има такъв. Още нищо не сме постигнали.
Кол седна и започна да се облича.
— Може би няма да искаш да чуеш това, Пар, но сигурно е време да преосмислим връзките си с Движението. Може би трябва отново да тръгнем сами.
Пар не каза нищо. Облякоха се и слязоха при другите. Пар не можеше да си представи как може да е толкова изтощен, след като нищо не е направил. Слушаше Стасас и Друт, които разказваха за лова в родните си гори, някъде около Варфлийт. Морган пазеше до вратата и Кол се присъедини към него. Дамсън Рий седеше на една празна щайга. Рядко я бе виждал през последните няколко дни. Често бе отивала навън с Падишар да разузнават, докато другите се криеха.
Падишар не се виждаше никъде.
След закуска Пар се качи отново горе и опакова нещата си, защото какъвто и да е резултатът от разговора с Падишар, той смяташе да тръгне.
Дамсън го последва.
— Ставаш неспокоен — забеляза тя, когато останаха само двамата. Седна на ръба на леглото и отметна назад червеникавата си коса. — Животът на бунтовник не е това, което си си представял, нали?
Той леко се усмихна.
— Да седя в мазета и складове — това е, което не съм си представял. Какво чака още Падишар?