Потомците на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Лозев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомците на Шанара». Краткое содержание книги:
Падишар прехвърли тежестта си и наклони глава към Пар.
— Знам, че си нетърпелив нещо да се случи, Пар. Разчитам мислите ти, сякаш са надпис над леглото ми. Но в такава работа винаги е необходимо много внимание — отново се усмихна. — Но ти и аз, момче, сме сила, с която федерацията трябва да се съобразява в игрите си. Съдбата те доведе при мен и сигурно е имала нещо предвид, нещо, което ще разтърси федерацията, Коалиционния Съвет и Търсачите им — чак до началото на съществуването им. — Щракна пръсти пред лицето на Пар, който без да иска, се отдръпна. — Толкова труд са положили, за да прикрият стария Народен парк — Мостът на Сендик е разрушен и построен отново, изместена е стената, патрули постоянно се движат край нея като мравки! Защо? Защото там долу има нещо, за което не искат никой да знае! Чувствам го, момче! Толкова съм убеден, колкото и преди пет дни, когато бяхме тръгнали натам!
— Мечът на Шанара? — прошепна Пар.
Този път усмивката на Падишар бе доста щедра.
— Бих заложил десет години от живота си за това! Но все още има само един начин да разберем, нали?
Протегна ръце и хвана раменете на Пар. Обветреното му и скулесто лице бе решително. Човекът, който ги бе водил последните пет дни, бе изчезнал. Това беше старият Падишар Крийл.
— Според човека, с когото говорих, този, който е нашето ухо всред Федералните управници, Римър Дол смята, че сме се върнали на Хълмовете Парма. Решил е, че за каквото и да сме дошли — сме се отказали. Шляе се из града, защото още не е решил какво ще прави. Предлагам да му дадем някои напътствия, млади Пар.
Очите на Пар се разшири.
— Какво…?
— Това, което най-малко, очаква, разбира се! — Падишар предугади въпроса му и каза. — Последното, което би търсил той и неговите черни вълци! — Очите му се свиха. — Ще се върнем в Дупката!
Пар спря да диша.
— Ще се върнем долу, преди да са имали възможност да открият къде сме и какво преследваме. Обратно в най-здраво охраняваната дупка и ако Мечът на Шанара е там, ще им го измъкнем под носовете! — Изправи удивения Пар на крака с последните си думи: — И ще го направим довечера!
ГЛАВА 22
Уокър Бо стигна до мястото, за което бе тръгнал по здрач. Бе тръгнал по средата на сутринта на север от Каменното сърце с подходящ ход, без да бърза, оставяйки си време да помисли върху това, което щеше да прави. Когато потегли, небето беше чисто и осветено от слънцето, но към края на деня се появиха облаци, а въздухът стана сивкав и напрегнат. Страната, през която пътуваше, бе осеяна с разхвърляни горички и хребети, а единични вековни дървета седяха като колове, побити в земята. Често паднали дънери или скали пресичаха пътя.
Уокър спря вгледа се в долчинката между два хребета, където имаше малко езерце. То едва се виждаше, скрито от боровете и мъглата. Водите му не помръдваха от безветрието.
Тук живееше Гримпонд.
Уокър не се забави, а почти веднага тръгна към долината надолу. Мъглата бързо го обгърна, изпълни устата му с металния си вкус и замрежи погледа му. Не обърна внимание на неприятното усещане от притискащата близост на смъртта и се концентрира върху това, което правеше — да слага единия крак пред другия и да се движи напред. Въздухът бързо стана хладен, а мирисът, който го обгърна — отвратителен. Боровете около него ставаха все повече, докато накрая не се виждаше нищо друго. Тишината бе покрила долината и се чуваше само слабият шум от ботушите му по камъните.
Усещаше, че очите на Гримпонд го следят. Бе минало много време.
Още по-рано Коглайн го бе предупредил за Гримпонд. Гримпонд беше сянката, която живееше в езерото отдолу. Тя бе по-стара от Четирите земи. Говореше се, че е съществувала дори преди Великите войни. Сигурно е била жива във времето на Вълшебниците. Като всички сенки, тя също знаеше тайни, скрити от хората. Тя владееше магия. Но това бе неприятно същество, хванато като в капан в този свят поради причини, които никой не знаеше. Не можеше да умре и мразеше нематериалната същност, с която трябваше да живее. Изкарваше си го на хората, които идваха да говорят с него, задаваше им гатанки по въпросите, които искаха да му зададат, разкриваше им повече неща, отколкото можеха да проумеят.