Потомците на Шанара

Тогава Уокър се бе върнал в Каменното сърце с чувството, че всичко от миналото е уредено. Беше оставил Гримпонд и му бе отговорено със същото. Сянката нямаше и друга възможност — завинаги бе пленена във водите на езерото. До този ден Уокър Бо не се бе връщал тук. Въздъхна. Сега щеше да е по-трудно, защото сега искаше нещо от сянката. Би могъл да се преструва. Би могъл да крие истината за идването си — да научи от Гримпонд къде се намира Тайнственият Черен камък на Елфите. Би могъл да говори за това, онова или да приеме някаква роля, което би объркало сянката. Тя и без това обичаше игрите. Но едва ли имаше смисъл. Гримпонд винаги знаеше защо си там. Уокър Бо усети мъглата да го докосва като нежни, галещи пръсти. Но нямаше да бъде приятно.

Продължи наред, докато дневната светлина чезнеше, а тъмнината се задаваше. Тук сенките можеха да си намерят укритие сред мъглата. Уокър Бо придърпа плаща си, мислейки за думите, които трябва да каже на Гримпонд, аргументите, които ще представи и игрите, които трябва да играе, ако е принуден. Те бяха предимно от младостта му, когато беше разкъсван от двете си различни лица и от чувството за несигурност.

„Чернокосия Чичо“ го наричаха още на времето приятелите на Кол и Пар, родителите им, дори жителите на Шейди Вейл които не го познаваха. Иронията беше не заради косата, а заради тъмнината в живота на този млад мъж, който понякога четеше мислите на другите, предсказваше събития и знаеше толкова много неща, скрити от останалите. Дори като че ли името Омсфорд не му подхождаше. Винаги беше „Чернокосият Чичо“ — някак си по-стар от другите, не на години, а на знания. Това не бяха собствени познания — с тях се бе родил. Баща му се опитваше да обясни. Наследството на молитвените песни бе причината. Така се проявяваше. Но нямаше да продължи вечно. Беше само етап, през които трябваше премине. Но Пар и Кол не трябваше да преминат през това спореше Уокър. Не, само ти и аз, само децата на Брин Омсфорд носят това, прошепваше баща му. Ние сме избраници на Аланон.

Изгони спомените от ума си, но гневът и горчивината отново се появиха. „Избраниците на Аланон“ ли бе казал баща му? Повече приличаха на „Прокълнатите от Аланон“. Дърветата неочаквано се отдръпнаха пред него, изненадвайки го с изчезването си. Стоеше накрая на езерото, чийто скалисти брегове се губеха в мъглата, а водите му леко се плискаха в тишината. Уокър Бо се стегна. Концентрира се, мислите му се избистриха и се съсредоточиха върху положението.

Зачака неподвижен като статуя.

В мъглата нещо се раздвижи, но като че ли звукът идваше от повече места наведнъж Уокър се опита да го определи, но той бе изчезнал също толкова бързо, колкото се бе появил. Някъде оттатък езерото, отвъд каменните хребети, заграждащи малката долина, глас прошепна нещо в тишината.

Чернокосият Чичо.

Уокър чу думите, без да може да определи откъде точно идват. Това можеше да е някъде вътре в главата му или където и да било другаде. Не отговори. Продължи да чака.