Потомците на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Лозев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомците на Шанара». Краткое содержание книги:
Коглайн поклати побелялата си глава.
— Не, Уокър. Няма да я върна обратно. Измъкнах я от миналото, покрито със сивота и смърт, за да ти я дам. Не съм твоят мъчител — никога! Аз съм най-близкият ти приятел, който някога ще имаш, въпреки че все още не искаш да го приемеш! — Пребледнялото му лице стана по-меко. — Казах вече, че съм дошъл, за да ти помогна. Така е. Прочети книгата, Уокър. Там има истини, които трябва да научиш.
— Няма! — диво изкрещя другият.
Коглайн дълго гледа по-младия мъж и въздъхна:
— Както искаш, но книгата ще остане. Дали ще я прочетеш или не — изборът е твой. Дори ако желаеш, я унищожи. — Пресуши остатъка от бирата си, внимателно постави чашата на масата и погледна съсухрените си ръце. — Тук свърших.
Заобиколи масата и се изправи.
— Довиждане, Уокър. Бих останал, ако ще ти помогне. Ще ти дам всичко, което мога, ако го приемеш. Но все още не си готов. Може би след един ден.
След това се обърна и се изгуби в нощта. Не се обърна. Не промени посоката. Уокър Бо го наблюдаваше как изчезва — сянка, върнала се в мрака, който я бе създал.
След заминаването му колибата сякаш стана по-тиха и празна.
— Ще бъде опасно, Пар — прошепна Дамсън Рий. — Ако имаше по-безопасен начин, бих го избрала.
Пар Омсфорд нищо не отговори. Отново бяха дълбоко в Народния парк, залегнали в малка кедрова горичка точно до светлините на Портата и къщата до нея. Беше преди зазоряване, времето на най-дългия сън, когато всичко забавяше ход до пълзене, с изключение на сънищата и спомените. Къщата на портата се издигаше като масив купчина от камъни, нахвърляни от безгрижно дете. Решетките на прозорците и катинарите на вратите сякаш бяха надживели времето си. Пред главния вход имаше пост. Зад него бяха заключените масивни железни врати. Войникът едва се държеше буден на краката си в обгръщащата го тишина. Никакво движение не нарушаваше спокойствието им.
— Спомняш ли си го достатъчно добре, за да създадеш видението му? — попита Дамсън, а думите й меко прозвучаха в ухото му. Пар кимна. Едва ли някога щеше да забрави лицето на Римър Дол. — Ако ни спрат, задръж вниманието им върху себе си. Аз ще се справя с останалото.
Той кимна още веднъж. Стояха неподвижно в прикритието си, заслушани в тишината и мислейки за свои си неща. Пар бе уплашен и изпълнен с колебания, но Дамсън и той бяха единственият реален шанс за Кол и другите. Щяха да успеят в това рисковано начинание, защото трябваше.
Постовите пред портата се събудиха, когато патрулите от западната стена се появиха от тишината. Войниците се поздравиха, поговориха си малко и след това се появи и патрула от изток. Отново се разделиха. Постовите заеха позицията си.
— Не още — прошепна Дамсън, когато Пар нетърпеливо се размърда.
Минутите се точеха. Спокойствието, което бе обзело стражите, отново се върна. Войниците се прозяха и се раздвижиха. Единият се отпусна на пиката си.
— Сега — каза Дамсън Рий. Тя хвана младежа за рамото и се притисна до него, а устните й докоснаха бузата му. — Дано имаме късмет, Пар Омсфорд.
След това се изправиха и тръгнаха. Излязоха на светлината и тръгнаха към портата, сякаш си бяха у дома. Пар вече пееше в нощната тишина и изпълваше умовете на стражите с избраните от него видения.
Това, което видяха, бяха Търсачи, облечени в черни плащове. По-високият бе Първият Търсач Римър Дол.
Веднага се изправиха, погледнаха напред, но едва виждаха двамата, които се приближаваха. Пар поддържаше гласа си монотонен и поддържаше образите в умовете на постовете.
— Отворете! — твърдо каза Дамсън Рий при приближаването на входа.
Стражите не успяха да реагират достатъчно бързо. Те отключиха катинарите и започнаха да блъскат вратите, за да разбудят хората вътре. Отвори се малка вратичка и Пар насочи вниманието си. Внимателни и широко отворени очи го погледнаха оттам, след което отвориха вратите. Пар и Дамсън влязоха.
Намериха се в пълна с оръжие стая. Покрай стените бяха налягали федерални войници. Те пиеха и играеха карти, очевидно решили, че нощното напрежение вече е преминало. Стреснаха се от вида на Търсачите и веднага им пролича. Пар изпълни стаята с тананикането на молитвената песен и ги обви с магията си. Даде всичко от себе си.
Дамсън осъзна колко несигурно ги държи и извика решително:
— Всички навън! — в гласа й се усещаше гняв.
Стаята веднага се изпразни. Цялата група се изгуби пред страничните врати като дим. Един от тях остана — явно най-старшият. Беше несигурен, искаше му се да е където и да е другаде, но все пак не можеше да помръдне.