Потомците на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Лозев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомците на Шанара». Краткое содержание книги:
Изведнъж спря, усещайки, че се е променил начинът на разказване. Шрифтът бе станал по-дребен и прецизен. Странни знаци имаше около думите, които сякаш показваха жестовете на пишещия.
Уокър Бо усети, че замръзва до мозъка на костите си. Тишината, която покриваше стаята, беше огромна, безкрайна като океан.
— Проклятие! — прошепна глас в най-тъмните кътчета на ума му. — Това е призивът за магията, която е отнесла Паранор!
Дишането му стана като съскане в собствените му уши, а очите му се опитаха да се отделят от книгата. Бледото му лице бе като каменно. Ето! Коглайн бе искал да открие това! Защо? Не знаеше, но това беше! Сега, след като го беше открил, се чудеше дали няма да е по-добре да затвори веднага книгата.
Но знаеше, че това е страхът, който шепне в ушите му. Отново сведе поглед и зачете. Там бе изписано заклинанието, което Аланон беше използвал преди триста години, за да извади Паранор от света на хората. Откри с изненада, че го разбира. Заниманията му с Коглайн са били по-сериозни, отколкото си представяше. Завърши с четенето и обърна страницата.
Там имаше един-единствен параграф. Той гласеше:
„Веднъж попаднал извън света на хората, Паранор ще остане невидим завинаги. Само магията може да го върне — онзи единствен Камък на Елфите, оцветен в черно, който е оформен от древните хора като останалите Камъни на Елфите, но въпреки това събира в себе си всички необходими качества — сърце, ум и тяло. Който и да има правото и възможността да го използва, ще доведе нещата до добър край.“
Това беше всичко. Уокър продължи да чете, но откри, че темата се сменя и се върна обратно. Отново прочете параграфа бавно, търсейки нещо, което може да е пропуснал. Нямаше съмнение, че Коглайн е искал това да открие. Черен камък на Елфите. Магията, която можеше да върне загубения Паранор. Това бе нещото, което щеше да го отведе до решението на задачата, дадена му от Аланон.
Да върне Паранор и Друидите! Отново чуваше думите в ушите си.
Разбира се, вече нямаше никакви Друиди. Но може би Аланон искаше Коглайн да се заеме с всичко, след като се върне Паранор? Изглеждаше логично, въпреки протестите на стареца, че времето му е отминало. Уокър знаеше, че стане ли дума за Друиди и магия, място за логика няма.
Беше прочел две трети от Историята. Още един час му трябваше за да я свърши. Не откри нищо, предназначено за него, и се върна към параграфа с Черния камък на Елфите. Утрото се задаваше от изток, а лека златиста светлина озаряваше мрачния хоризонт. Уокър потърка очи и се опита да помисли. Защо така повърхностно беше описана целта и използването на тази магия? Как изглеждаше и какво можеше да направи? Това бе един-единствен камък, вместо три. Защо? Как така никой не е чувал по-рано за него?
Въпросите се блъскаха като уловени мухи в ума му и едновременно го дразнеха и интригуваха. Прочете още няколко пъти параграфа — всъщност го чете, докато го научи наизуст — и затвори книгата. Полъх се протегна и се прозя пред него на пода, вдигна глава и премигна.
Кажи ми нещо, котко, помисли си Уокър. Винаги има тайни, които знаят само котките. Може би това е една от тях.
Но Полъх само стана и излезе навън изчезвайки в сенките.
След това Уокър заспа и се събуди чак по пладне. Стана, изкъпа се, облече се, хапна бавно, гледайки затворената книга пред себе си и излезе за дълга разходка. Тръгна на юг в долината покрай едно от любимите поточета, което се виеше около една скала и преминаваше във вир с малки червени рибки. Постоя малко там, замислен, след това се върна в колибата. Седна на верандата и загледа слънцето, което оцветяваше хоризонта в алено и лилаво.
— Не биваше да отварям книгата — упрекна се той, защото тайните й се оказаха неустоими. — Трябваше да затворя очи и да я хвърля в най-дълбоката дупка, която знам.
Но бе твърде късно за това. Беше я прочел и не можеше да изтрие знанията, получени от нея. Чувството на безсилие се примеси с гняв. Смяташе, че Паранор не може да бъде върнат. Сега знаеше, че има магия, която би могла да го направи! Още веднъж усети онази предопределеност подготвена от Друидите.
Все още животът му си бе негов, нали? Не биваше да приема задачата на Аланон, независимо от всичко.
Но любопитството му бе неудържимо. Откри, че мисли за Черния камък на Елфите дори когато се опитваше да го избие от ума си. Той бе някъде там, една забравена магия. Къде? Къде беше?