Талисманите на Шанара

Тогава Уокър Бо се върна назад и отиде до Коглин, който лежеше свит на земята. Той внимателно обърна стареца, падна на колене и изправи ръцете и краката му, като взе в скута си почернялата му обгоряла глава. Косата и брадата на Коглин бяха почти изгорели. Кръв се стичаше от устата и ноздрите му. Той се беше озовал твърде близо до огъня, за да може да го избегне. Уокър почувства, че гърдите го стягат. Старецът, разбира се, е знаел какво ще се случи. Знаел го е и въпреки това е използвал праха.

Коглин отвори очи, поразително бели на фона на почернялата му кожа.

— Уокър? — едва успя да каже той. Уокър кимна с глава.

— Тук съм. Всичко свърши, старче. С всички тях е свършено.

Старецът едва успяваше да си поеме дъх.

— Знаех, че ще ти потрябвам.

— Така е, наистина имах нужда от теб.

— Не — Коглин се протегна и силно стисна ръката му. — Аз знаех, Уокър — той изплю кръв и гласът му укрепна. — Каза ми го Аланон край Рога на пъкъла. Той ме предупреди, че животът ми е към своя край. Помниш ли, Уокър? Онзи ден аз не ти казах всичко, което бях узнал. Казах ти само онова, което се отнасяше до Друидската история, но имаше и друго, което запазих в тайна. Беше ми казано, че ти ще се нуждаеш от мен и че ще ми бъде дадено известно време тук, в Паранор, за да бъда с теб, че ще живея само толкова, колкото да ти помогна още веднъж.

Той се разкашля и се преви от болка.

— Разбираш ли?

Уокър кимна. Спомни си колко дистанциран и затворен в сеое си изглеждаше старецът в Крепостта на Друидите. Нещо се беше променило, мислеше си той, но погълнат от усилието да избяга от Шадуините, не си беше дал труд да разбере какво. Сега беше ясно. Коглайн е знаел, че животът му е почти към края си. Аланон му беше дал само отсрочка от смъртта. Магията на Друидската история го бе спасила в Хартстоун, само за да умре в Паранор. Старецът бе сключил един вид сделка.

Уокър сведе поглед към съсипаното му тяло. Върху тъканта на мантията му се бяха появили сребристи ивици скреж там, където косата го беше засегнала.

— Трябваше да ми кажеш — настояваше той с тих глас. Сълзи бяха бликнали в очите му без да усети. Толкова отдавна беше забравил, че може да плаче. Не знаеше как така се беше разплакал, но чувстваше, че е за последен път.

Коглин поклати глава бавно и мъчително.

— Не. Един Друид не казва онова, което трябва да запази в тайна — той отново се разкашля. — Сам го знаеш.

Уокър Бо не можеше да каже ни дума. Само гледаше стареца.

Коглин примигна.

— Сам си ми казвал, че винаги зная кога да действам и кога — не — той се усмихна. — И беше прав.