Талисманите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #4
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Талисманите на Шанара». Краткое содержание книги:
Той си представи брадясалото лице на стареца. Заслуша се да долови неговия глас в тишината. Коглин бе живял наистина дълго. Бе преживял няколко живота. Бе живял по-дълго, отколкото му е било отредено, животът му е бил пощаден край Хартстоун, за да дойде и да помогне за възстановяването на Паранор и да умре така, както беше избрал, жертвайки собствения си живот, за да спаси живота на Уокър. Нямаше да бъде правилно Уокър да съжалява за този подарък, защото съжалявайки, той омаловажаваше неговата стойност. Коглин бе доживял да го види преобразен като Друид, какъвто старецът не бе успял да стане. Той беше доживял да го види как осъществява сънищата на Аланон и завета на Брин Омсфорд. За добро или за лошо, Уокър бе оцелял благодарение на Коглин.
Той почувства горчилката да се разсейва. Не биваше да изпитва отчаяние. Не биваше да съжалява за нищо. Това бяха вериги, които привързваха яко и дърпаха човека надолу. Нищо добро не можеше да произлезе от тях. Нуждаеше се от равновесие и цел, за да има бъдещето някакъв смисъл. Уокър можеше и бе задължен да го помни, но спомените трябваше да му помогнат да осъзнае какво предстои, за да използва възможностите си и да ги реализира. Отново се замисли за Друидите и техните машинации, за това, как бяха създали историята на Расите. Той беше презирал техните усилия. Сега беше един от тях. Коглин бе живял и умрял, за да стане той един от тях. Даваше му се шанс да направи по-добре онова, което толкова прибързано бе критикувал в загиналите и той трябваше да се възползва колкото се може по-добре от този шанс. Коглин очакваше това от него.
Слънцето вече клонеше на запад над клоните на дърветата. Той се изправи и застана мълчалив за последен път пред гроба на стареца. Вече беше донякъде готов да приеме случилото се, примирен с тежкия факт. Коглин беше мъртъв. Оставаше Уокър. Той трябваше да има силата, куража и решителността, за да следва примера на стареца. Щеше да носи спомена за него в сърцето си.
Когато светлината започна да става пурпурно-златиста и виолетова в омарата на летния зной, той тръгна обратно през притъмняващите гори към Паранор.
През тази нощ му се присъни Аланон.
Това му се случваше за първи път, откакто го бе сънувал в Хартстоун. Заспал бе дълбоко и непробудно. Беше изтощен от отминалата битка, а и не бе хапнал много. Окъпа се, смени дрехите си, пийна чаша бира и поседя в кабинета, който обичаше Коглин. Мърко лежеше свит в краката му, блесналите му очи го стрелкаха от време на време, сякаш питаха какво е станало със стареца. Когато се умори толкова, че едва се държеше изправен, отиде в спалнята си, плъзна се под одеялото и се унесе в сън.
Сънят го споходи мигновено. Беше нощ и той вървеше сам по една бляскава черна скала над Сенни дол. Небето беше ясно и звездно. Кръглата луна светеше бяла, като ново ленено платно над назъбените върхове на Драконовия зъб. Въздухът ухаеше чист и свеж, както някога, и вятърът галеше лицето му със своята прохлада. Уокьр бе облечен в черна мантия с качулка, с колан и високи обувки — един Друид, в когото бяха оживели отдавна загиналите Друиди. Той не питаше кой е, изникнал от мрака на Черния камък на Елфите, преминал през огъня на преображението в недрата на Крепостта, завърнал се в света на хората. Беше господар на Паранор и слуга на Расите. Чувстваше се странно развълнуван. Чувстваше се принадлежен.
Миговете бавно се точеха в съня. Озова се близо до Рога на пъкъла, водите му бяха черни и неподвижни в нощта. Езерото проблясваше на лунната светлина като стькло, гладко и полирано, отразяващо небето и звездите. Камъните скърцаха под краката му, но единствено този звук нарушаваше тишината. Струваше му се, че е сам на света, последният човек, който броди из него, предприел едно самотно бдение над празнотата, която единствена беше останала.
Достигна Рога на пъкъла и спря, застанал съвършено неподвижно на брега му. Тогава вятърът замря и тишината се скупчи наоколо. Вдигна ръка и отметна качулката на наметалото, без да знае защо. Така гологлав зачака.