Талисманите на Шанара

Бе седнал на поляната край поточето, загледан в парчето рохкава пръст, където бе заровен Коглайн, и се бе отдал на спомените си. Имаше нужда от утеха за горчилката си; може би споменът за стареца щеше да му я даде. Наплиска лице с хладната вода от потока и свлече от себе си мръсотията, пепелта и кръвта. После се настани на слънце и се замисли.

Уокър си спомняше Коглин като свой учител — човек, дошъл при него, когато животът му бе труден и объркан, когато бе изоставил Расите, за да живее в изолация в Хартстоун, където да не го заглеждат и да не го одумват, където да не го знаят като Мрачния чичо. По онова време магията бе тайна за Уокър, той не можеше да разбере смисъла на песента-заклинание, предавана като завещание още от времето на Брин Омсфорд. Коглин го бе научил да владее магията, за да не се чувства безпомощен пред нея; беше го научил да живее така, че да бъде господар на бялата топлина, която се надигаше над него. Бе разсеял страха и объркването и бе върнал на Уокър чувството за смисъл и самоуважение.

Старецът бе негов приятел. Грижеше се за него като баща. Учеше го, насочваше го и беше готов винаги да му помогне. Дори когато Уокър възмъжа и между тях се установи онази дистанция, която се появява винаги, когато бащите и синовете трябва да започнат да гледат един на друг като равни, без никога докрай да вярват в това, Коглин му остана близък, доколкото допускаше Уокър. Те спореха и се препираха, проявяваха недоверие един към друг, обвиняваха се, предизвикваха се да приемат изпитанията. Но никога не се бяха предавали един друг, не се бяха отказвали един от друг. Никога не се бяха отричали от приятелството си. Това носеше на Уокър известно успокоение.

Понякога Уокър лесно забравяше, че почти нищо не знае за по-ранния живот на стареца. Някога Коглин е бил млад. Какъв ли е бил тогава? Старецът никога не беше му разказвал. Учил бе на времето заедно с Друидите — с Аланон, с Бремен, с онези, които бяха загинали още тогава и за които никога нищо не бе споменавал. Колко ли стар беше Коглин? Колко ли дълъг е бил неговият живот? Уокър внезапно си даде сметка, че не знае. Коглин е бил старец, когато Кимбър Бо е бил още дете, а Брин Омсфорд е дошла в Сенни дол, за да търси Илдач. Било е преди триста години. Уокър знаеше за този живот на Коглин; старецът му бе говорил за онова време, какво дете е бил, как се е преструвал на луд и после наистина полудял, как отвел Брин и нейните приятели в Маелморд, за да унищожат Мордските Призраци. Уокър бе чувал всички тези истории. И все пак това беше толкова малка част от живота на стареца — колкото един ден в годината. Какво можеше да се каже за останалата? Каква част от живота си Коглин не бе успял да му разкрие — каква част бе завинаги изгубена? Уокър тръсна глава и се загледа отвъд дърветата към Паранор. Реши, че тези преживелици едва ли са били от значение за стареца. Уокър нямаше защо да съжалява, че Коглин е предпочел да не му ги разкаже. Така беше с всеки човешки живот. Всички хора криеха някаква страна от битието си, която принадлежеше само на тях, която никой друг не можеше да сподели. При смъртта им тези неща оставаха тъмни полета в спомените на живите, но сигурно така и трябваше да бъде.