Талисманите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #4
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Талисманите на Шанара». Краткое содержание книги:
Отново се опита да преглътне. После очите му станаха неподвижни и дъхът му спря. Уокър продължаваше да го гледа, коленичил в праха и жегата, заслушан в ненарушаваната от нищо тишина, с горчивото успокоение, че Аланон бе използвал стареца за последен път.
Той затвори невиждащите очи на Коглин.
Оставаше му само да разбере дали Друидите имаха полза от всичко това.
XX
Уокър Бо погреба Коглин в горите под Паранор, остави го да почива сред една полянка, разхлаждана от поток, който криволичеше и минаваше през няколко плитки бързея. Поляната се намираше под сянката на огромни дъбове, чиито едролисти клони прошарваха килима от диви цветя и зелени треви с дантела от сенки, които всеки ден се променяха, щом слънцето започваше да клони на запад. Тя напомняше на Уокър за скритите долчинки край Хартстоун, където и двамата обичаха да се разхождат. Избра едно място в средата на полянката, откъдето лесно можеха да се видят острите кули на Паранор. Коглин, който до края на живота си се бе смятал за Друид, отклонил се от правия път, бе намерил своята родина завинаги.
Когато погреба стареца, Уокър постоя известно време край гроба му. Чувстваше се смазан и уморен, но по-дълбоки бяха невидимите му рани. Изпитваше известно облекчение от това, да стои сред вековните дървета и да вдъхва планинския въздух. Птиците пееха, вятърът шумолеше в листата и тревите, поточето бълбукаше и всички звуци бяха успокояващи и умиротворяващи. Още не му се връщаше в Паранор. Не искаше да мине покрай почернелите, овъглени останки на Четиримата конници и техните змееподобни животни. Искаше да изтрие всичко случило се в живота си като с тебешир от черна дъска и да започне отначало. В него се бе стаила горчилка, от която не можеше да се освободи. Тя го гризеше и прояждаше като гладно животно и той не можеше да я прогони. Тази горчивина имаше много причини — той не се и опитваше да ги изброи. Най-вече, разбира се, бе огорчен от самия себе си. През последните дни непрекъснато се чувстваше недоволен от себе си, имаше усещането, че е един непознат, дошъл отникъде, човек, чиято същност му беше чужда, един скъп залог за претенциите на хора, загинали преди хиляда години.
Бе седнал на поляната край поточето, загледан в парчето рохкава пръст, където бе заровен Коглайн, и се бе отдал на спомените си. Имаше нужда от утеха за горчилката си; може би споменът за стареца щеше да му я даде. Наплиска лице с хладната вода от потока и свлече от себе си мръсотията, пепелта и кръвта. После се настани на слънце и се замисли.
Уокър си спомняше Коглин като свой учител — човек, дошъл при него, когато животът му бе труден и объркан, когато бе изоставил Расите, за да живее в изолация в Хартстоун, където да не го заглеждат и да не го одумват, където да не го знаят като Мрачния чичо. По онова време магията бе тайна за Уокър, той не можеше да разбере смисъла на песента-заклинание, предавана като завещание още от времето на Брин Омсфорд. Коглин го бе научил да владее магията, за да не се чувства безпомощен пред нея; беше го научил да живее така, че да бъде господар на бялата топлина, която се надигаше над него. Бе разсеял страха и объркването и бе върнал на Уокър чувството за смисъл и самоуважение.
Старецът бе негов приятел. Грижеше се за него като баща. Учеше го, насочваше го и беше готов винаги да му помогне. Дори когато Уокър възмъжа и между тях се установи онази дистанция, която се появява винаги, когато бащите и синовете трябва да започнат да гледат един на друг като равни, без никога докрай да вярват в това, Коглин му остана близък, доколкото допускаше Уокър. Те спореха и се препираха, проявяваха недоверие един към друг, обвиняваха се, предизвикваха се да приемат изпитанията. Но никога не се бяха предавали един друг, не се бяха отказвали един от друг. Никога не се бяха отричали от приятелството си. Това носеше на Уокър известно успокоение.
Понякога Уокър лесно забравяше, че почти нищо не знае за по-ранния живот на стареца. Някога Коглин е бил млад. Какъв ли е бил тогава? Старецът никога не беше му разказвал. Учил бе на времето заедно с Друидите — с Аланон, с Бремен, с онези, които бяха загинали още тогава и за които никога нищо не бе споменавал. Колко ли стар беше Коглин? Колко ли дълъг е бил неговият живот? Уокър внезапно си даде сметка, че не знае. Коглин е бил старец, когато Кимбър Бо е бил още дете, а Брин Омсфорд е дошла в Сенни дол, за да търси Илдач. Било е преди триста години. Уокър знаеше за този живот на Коглин; старецът му бе говорил за онова време, какво дете е бил, как се е преструвал на луд и после наистина полудял, как отвел Брин и нейните приятели в Маелморд, за да унищожат Мордските Призраци. Уокър бе чувал всички тези истории. И все пак това беше толкова малка част от живота на стареца — колкото един ден в годината. Какво можеше да се каже за останалата? Каква част от живота си Коглин не бе успял да му разкрие — каква част бе завинаги изгубена? Уокър тръсна глава и се загледа отвъд дърветата към Паранор. Реши, че тези преживелици едва ли са били от значение за стареца. Уокър нямаше защо да съжалява, че Коглин е предпочел да не му ги разкаже. Така беше с всеки човешки живот. Всички хора криеха някаква страна от битието си, която принадлежеше само на тях, която никой друг не можеше да сподели. При смъртта им тези неща оставаха тъмни полета в спомените на живите, но сигурно така и трябваше да бъде.