Талисманите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #4
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Талисманите на Шанара». Краткое содержание книги:
Очакването продължи само минута. Почти мигновено Рогът на пъкъла закипя, водите му завряха като затоплен чайник. После започнаха да се вият като във водовъртеж бавно и по посока на часовниковата стрелка, обхващайки цялата вода от бряг до бряг. Уокър разбираше какво става. Беше го виждал и преди. Рогът на пъкъла съскаше и хвърляше пръски като гейзери, които се издигаха над повърхността и се спускаха като диаманти. Чу се виене, гласове, заключени в отдалечено място, които молеха за освобождение. Долината цялата се разтресе, сякаш, разпознала виковете, се отдръпваше от тях. Уокър Бо продължаваше да стои неподвижно.
Тогава се появи Аланон, издигна се от черните води сред хор от гласове — един сив призрак в мантия и качулка, който се появяваше от отвъдното, за да разговаря с човека, избран да бъде негов наследник. Просветваше, издигайки се прозрачен в лунната светлина, плътта и костите на мъртвото му тяло се бяха превърнали в прах много отдавна. Той беше един прозрачен образ на онова, което някога е бил. Издигна се от дълбините и застана върху повърхността на водите, неподвижен, с лице, обърнато към Уокър Бо.
— Аланон — поздрави го Мрачния чичо с глас, който сякаш не беше негов.
— Ти добре се справи, Уокър Бо.
Гласът му бе дълбок и звучен и отекваше от дълбините на сянката.
Уокър Бо поклати глава.
— Не чак толкова добре. Горе-долу прилично. Направих каквото трябваше. Отказах се от себе си заради онова, което ти пожела от мен да бъда. В началото се гневях, но се отказах от този гняв.
Водите на Рога на пъкъла отново се разшумяха и развълнуваха, когато сянката излезе напред, като се плъзна по повърхността без забележимо да се движи. На десет крачки от Уокър спря.
— Животът е време, в което правим избор, Уокър Бо. Смъртта е време, в което си спомняме какъв избор сме направили. Спомените не са винаги приятни…
Уокър кимна с глава.
— Сигурно е така.
— Тъгуваш ли за Коглин?
Уокър отново кимна.
— Но и тъгата загърбих. Изборът на Коглин в живота бе правилен. Дори и последния.
Сянката вдигна ръка и от нея се посипаха светли капчици като сребърен прашец.
— Не можех да го спася. Дори Друидите нямат силата да се противопоставят на смъртта. Когато наближи моето време да умра, аз узнах това от Бремен, а Коглин го узна от мен. Аз му оказах единствената помощ, която можах — да види възстановения в Четирите земи Паранор и още веднъж да ти помогне в битката ти с Шадуините. Това беше всичко, което можах да направя.
Уокър нищо не каза. Гледаше привидението, гледаше право пред себе си, гледаше към събитията, които идваха и си отиваха, към последните минути на Коглин. Смъртта бе повикала стареца, но го бе направила по негово желание.
— Ако можех, бих ти върнал всички, които загуби, Уокър Бо. Но не мога. Не мога да върна нищо загубено от миналото или от онова, което ти предстои да загубиш. Животът на един Друид преминава през много загуби.
В този сън долината бе обвита в мъгла, която се стелеше като дъжд над гора или облаци покрай слънцето. Носеше се бавно, тихо и създаваше усещането, че животът неизменно следва своя ход и всичко това ставаше за секунди. Явяваха се непознати лица, чуваха се гласове, в които звучеше смях и болка. Времето започна да се разраства, часовете преминаваха в дни, дните в години, а Уокър оставаше непроменен и винаги сам.
— За теб животът ще бъде това. Спомни си…
Но Уокър нямаше защо да си спомня. Той имаше спомените на Аланон, които бе получил, когато се преобрази. В него бяха оживели спомените на всички Друиди, загинали на времето. Той знаеше какъв ще бъде неговият живот. Разбираше онова, което вижда.
— Спомни си…
Шепотът на сянката накара времето отново да спре. Отново си представи Сенни дол и се замисли над онова, което искаше да му каже сънят.
— Защо съм тук, Аланон? — попита той.
— Сега вече си цялостен, Уокър Бо. Най-сетне постигна истинската си същност и няма какво повече да се желае. Ти носиш мантията на Друидите; и ще я носиш вместо мен. Сега трябва да я пренесеш от Паранор в Четирите земи. Там си необходим…
— Зная.
Капките шумоляха и пееха. Аланон наведе лице, скрито в качулката.
— Не знаеш. Ти беше преобразен, Уокър Бо. Но това е само началото. Превърна се в Друид — да, но да се превърнеш, не значи да бъдеш. Ти носиш отговорност за Расите, за тяхното щастие, Мрачни чичо. Тези, от които на времето искаше да се откъснеш, сега са поверени в твои ръце. Те чакат…
— Да бъдат освободени от Шадуиниге.