Талисманите на Шанара

— Позволи ми да дойда с теб — каза Коглин тихо. Уокър поклати глава.

— Вече говорихме по този въпрос.

— Промени решението си, Уокър. Вземи ме с теб. Ти имаш нужда от мене.

Той изглеждаше толкова сигурен, че Уокър отново се замисли.

— Не. Вие с Мърко ще останете тук. Стой пред вратата. Пусни ме обратно, ако се проваля.

Коглайн сви устни.

— Ако се провалиш, няма да се наложи да те пускам обратно.

— Така е — помисли си Уокър. Но това не променяше нещата. Нямаше да позволи на стареца и на дивата котка да излязат заедно с него. Не можеше да поема отговорност и за техния живот. Достатъчно беше, че трябва да се грижи за себе си.

— Смяташ, че не мога да се грижа за себе си — каза старецът, сякаш четеше мислите му. — Забравяш, че съм успявал да се грижа за себе си дълги години, преди ти да се появиш. Преди изобщо да има Друиди. Грижил съм се и за теб на времето.

— Зная това — кимна Уокър.

Старецът не можеше да си намери място от напрежение.

— Може отново да се наложи да се грижа за теб. Може да имаш нужда от мен навън. — Той обърна скритото си в качулката лице и погледна Уокър. — Аз съм стар човек, Уокър. Живял съм дълго — изживял съм си живота. Вече няма значение какво ще стане с мен.

— За мене има значение.

— А не трябва. Не трябва да има никакво значение — Коглин се стремеше да го убеди. — Какво значение има? Защо трябва да бъдеш толкова привързан към мен? Аз те въвлякох в тази работа. Аз те накарах да отидеш при Рога на пъкъла, после те накарах да прочетеш Друидската история. Забравил ли си?

Уокър поклати глава.

— Не, нищо не съм забравил. Но аз направих своя избор, не ти. Говорили сме вече за всичко това. И ти беше пионка на Друидите като мене. Всичко е било решено преди триста години, когато Аланон е поверил кръвния завет на Брин Омсфорд. Ти не си виновен за нищо.

Погледът на Коглин помътня и стана отдалечен.

— Аз съм виновен за всичко, което се случи в моя живот, а също и в твоя, Уокър Бо. На времето избрах да следвам пътя на Друидите, а след това го изоставих. Предпочетох да изуча древните науки, да възстановя поне малка част от тях. Аз сам се превърнах в създание, принадлежащо на два свята, на Друидите и на Хората, като заимствах всичко, от което се нуждаех, крадях и от едните, и от другите. Аз съм връзката между миналото и настоящето, новото и старото, и Аланон ме използва тъкмо за това. Аз спомогнах за твоята трансформация, Уокър! Щеше ли да стигнеш толкова далеч, ако не бях аз да те подтиквам? Нима допускаш, че не съм го съзнавал през цялото време? Или че Аланон е бил сляп за това? Не, вината ми не може да се отрече. Не можеш да ме оневиниш, като поемеш цялата отговорност върху себе си.

Уокър си спомни колко настойчиво, твърдо и неумолимо му бе говорил Коглин.

— Щом е така, няма да се опитвам да те оневинявам, старче — отвърна той. — Но няма да оневинявам и себе си. Ти не си направил моя избор; нито си ми пречил да го направя. Да, някои обстоятелства ме тласнаха да избера това, което избрах, но тези обстоятелства преценявах аз, а не ти. Освен това и аз мога да имам същите претенции като теб. Ако не бях аз, какво общо щеше да имаш ти с цялата тази работа? Нямаше ли да бъдеш само вестител на Пар и Рен, ако не се беше свързал с мене? Струва ми се, че не можеш да го отречеш.