Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)

„Вие пиете ли кръв?“

Ахасвер ме погледна втренчено, но не отговори.

„Пиете ли кръв?“, повторих аз сломено. „Не. Как тогава искате да бъда доволен? Аз съм прокълнат. Разбирате ли?“

Ахасвер леко се усмихна. Стори ми се, че в очите му се появи насмешка. „Цялото безсмъртие, милорд, е едно проклятие.“ Той замълча, вземайки ръцете ми в своите. „Приемете го, такова каквото е, и то ще се превърне в благословия.“ Очите му се разшириха — „Във възможност да се движите сред боговете.“ Странникът ме целуна по страната и ми прошепна: „Клетвата живее благодарение на това, че жертвата й се самоненавижда. Не се мразете, милорд, не мразете своето безсмъртие. Приемете с радост величието, което е готово да стане ваше.“

Ахасвер отстъпи назад и направи жест към планините и небето. „Вие сте достоен да властвате — по-достоен от всеки подобен на вас. Направете го, милорд. Управлявайте като император. Ето как ви помагам — казвам ви да изоставите своето смешно чувство за вина. Погледнете! Светът е в краката ви! Тези, които са над обикновените хора или са в състояние да ги подчинят, трябва да гледат с пренебрежение омразата на онези под тях. Не се плашете от това, което сте. Ликувайте!“ Под нас облаците се кълбяха бели и жълтеникави, като пяна от океана на преизподнята. Докато ги гледах, те започнаха да изтъняват и да се разкъсват и пред мен се разкри дълбоката бездна. Духът ми, подобно на светкавица, прекоси празнината. Усетих как небесата се изпълват със силния пулс на живота. Сякаш самите планини се раздвижиха и задишаха. Представих си кръвта в каменните им вени толкова ясно, че ми се прииска да разкъсам скалите и да пия от тях. Мислех, че това желание ще ме пребори — тази страст за безсмъртие, но не се получи така. Умът ми беше станал огромен, обогатен от красотата на планините и моите мисли. Обърнах се към Ахасвер. Той изглеждаше променен. Беше се протегнал високо над върховете, чак до небето — като огромна тъмна сянка, стигаща чак до зората над Мон Блан. Почувствах, че и аз се издигам с него, понесен от вятъра. Видях Алпите да лежат под мен. „Какъв си ти?“ попитах аз отново. „Що за същество?“ Гласът на Ахасвер повтори думите си: „Вие сте достоен да властвате — ликувайте!“ „Да!“ извиках през смях. „Да!“ После усетих под краката си твърда скала. Вятърът свистеше и ме удряше в гърба. Въздухът беше студен. Почувствах се отново сам. Ахасвер беше изчезнал.