Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Вратът на пашата изпука в ръцете ми. Главата му се килна и от шията му по ръцете ми шурна кръв. Пуснах трупа на земята. Вгледах се в него — имаше лицето на Шели. Наведох се. Трупът бавно се надигна и ме целуна по устните. Отвори уста. Езикът му беше топъл, дебел и мек. Дръпнах се. Видях, че бях целувал зъбите на един череп.
Обърнах глава. После отново погледнах надолу, но трупът бе изчезнал. Дълбоко в съзнанието си дочух див смях. Плахо се огледах наоколо. Сега бях сам на брега, но смехът кънтеше все по-силно, докато започнаха да ехтят и езерото и планината — мислех, че ще ме оглуши. Когато стигна апогея си, изведнъж секна и в същия миг стъклото на балконския прозорец се строши. Вратите се отвориха с трясък, книги и листа се понесоха по вятъра. Като облаци насекоми те се разпиляваха по ливадите край езерото, където стоях аз, прошумоляваха и кацаха около мен в калта или във водата. Вдигнах една прогизнала книга. Погледнах заглавието й. „Галванизмът и принципите на човешкия живот“. Спомних си я. Бях прочел същото заглавие в кулата на Вакел паша. Събрах още книги и листа — останки от библиотеката, която бях донесъл със себе си. Натрупах ги на купчина върху камъните край езерото. Изчаках бурята да утихне и запалих огън. Купчината скоро започна да гори. На изгрев слънце над езерото все още се виеше стълб черен дим.
Лорд Байрон замлъкна. Ребека го гледаше.
— Нищо не разбирам — рече тя най-сетне.
Той засенчи очи.
— Бях усетил, че ми се подиграват — тихо каза той.
— Подиграват?
— Да. С надеждата ми.
Ребека се намръщи.
— Искате да кажете с това, че търсите принципите на живота?
— Виждате ли — усмихна се горчиво Байрон, — колко кухо и мелодраматично звучат винаги тези думи? — Той поклати глава. — И все пак мислех, че съм свободен. Нали бях вампир — кой съм аз, че да казвам кое е невъзможно? Тогава на брега на езерото, с разпиляващите се сажди от моите книги, почувствах единствено безсилие. Да, притежавах големи способности, но знаех, че съществуват и други с още по-големи, а над всички нас е необозримата, необятната вселена. Как съм си въобразявал, че мога да открия искрата на живота? Това представляваше само безнадеждна амбиция, подхождаща повече за някоя готическа история, научна фантастика или фантазия — Лорд Байрон замълча и се усмихна. — И така омразата ми към пашата — моя създател, когото явно не можех да унищожа, гореше по-силно от всякога. Копнеех за една последна, фатална схватка. Но Вакел, като истински бог, сега се криеше от мен.
Безпокойството отново започна да ме гризе. Реших да замина за Италия, но нежеланието ми да се разделя с Шели беше много силно. Вместо това тръгнахме да обиколим езерото. Не спирах да копнея за него — исках да му дам кръвта си, да го превърна във вампир като самия себе си. Но вече не ми се щеше да наложа желанието си със сила. Презрението ми към пашата бе едно предупреждение. Не желаех да имам това, което притежава той — вечна омраза от страна на своето творение. Затова изкушавах Шели — намеквах какво мога да му дам, шепнех му за тъмни тайни и странни мистерии. Дали Шели ме разбираше? Може би да, може би още тогава… Случи се веднъж да караме лодка по езерото. Излезе буря. Рулят ни се счупи. По всичко изглеждаше, че ще потънем. Аз свалих дрехата си. Шели стоеше направо вдървен и само ме гледаше. „Не знаете ли?“ промълви той. „Аз не мога да плувам.“
„Тогава нека ви спася“, предложих аз и протегнах ръце. Той се дръпна. „Боя се да получа в дар живота си от вас“, отвърна.
„Независимо по какъв начин.“
„Ще се удавите.“
„По-добре, отколкото…“
„Отколкото“, усмихнах се, „какво, Шели? Отколкото да живеете?“
Той се хвана за лодката, погледна към вълните, после отново към мен. „Боя се“, промълви, „да не бъда завлечен долу, долу, долу.“ Остана да седи на мястото си със скръстени ръце. Разбрах, че съм се провалил поне през това лято. Бурята стихна, лодката отново се намираше в безопасност, ние — също. Нито той, нито аз споменахме за случилото се помежду ни. Вече бях готов да тръгна за Италия.
Въпреки това останах. Разбира се, задържаше ме кръвта на моето неродено дете. Както преди то ме измъчваше и мамеше с лъжливи надежди. Опасността ставаше все по-голяма. Отказвах да оставам насаме с Клер. С Шели също се чувствах неловко, а Полидори, то се знае, беше непоносим. От цялата група най-често се виждах с Мери. Тя пишеше книга. Каза, че била вдъхновена от кошмарите, които сънувала в нощта на силната буря. В романа се разказваше за живота на един учен. Той създава живот. Творението му го мрази, той пък мрази — него. Мери нарече романа „Франкенщайн“.