Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)

Нейният съвет към мен беше съвсем прост. „Убийте го. Така ще е най-добре. Има хора, милорд, които не могат да приемат Дарбата. Особено от вас. Вашата кръв е много силна. Тя е объркала съзнанието му. Нищо не може да се направи. Трябва да го усмирите.“ Аз обаче не бях в състояние да го сторя — така грешката ми щеше да стане още по-голяма. Пратих му парите, за които ме молеше. Поставих само едно условие — да се върне в Англия. По това време вече бях решил, че ще живея във Венеция. Не исках да ме безпокои Полидори.

— Той замина ли?

— Когато получи парите — да. Получавахме сведения за него. Наемали го последователно няколко англичани. Всичките умрели. Но Полидори не бил заподозрян. Само се говорело, че прекалено държи на пиявиците — лорд Байрон се усмихна. — Накрая се върнал в Англия. Разбрах го от моя издател, защото онзи започнал да го преследва с пиеси, които изобщо не ставали за четене. Тази новина доста ме развесели. Предупредих издателя си да държи прозорците затворени през нощта. Иначе не мислех кой знае колко за Полидори.

— Значи наистина не ви досаждаше, така ли?

Лорд Байрон се замисли.

— Не смееше. Поне докато бях във Венеция.

— Защо?

— Защото Венеция представляваше моята крепост — моята бърлога, моето царство. Във Венеция аз бях неотразим.

— Да, но защо точно във Венеция?

— Защо във Венеция ли? — доволен, лорд Байрон се усмихна. — Защото винаги съм мечтал за този град, защото очаквах много и не останах разочарован. Защо точно Венеция? Трябва ли да питате? Аз забравям, че той сега е променен. Когато живеех там обаче… — лорд Байрон отново се усмихна. — Това бе очарователно, пропито с мъка островче на смъртта. Дворците се рушаха, по лабиринта от тъмни канали тичаха плъхове, живите май не надвишаваха по своя брой духовете. Политическият разцвет и сила невъзвратимо бяха отминали — градът не намираше друг смисъл за съществуване освен развлеченията. Венеция се бе превърнала в царство на покварата. Всичко в този град изглеждаше необикновено. Приличаше на сън — пищен и мръсен, любезен и жесток. На уличница, чиято красота прикрива заболяването й. Това, без капка преувеличение, открих във Венеция, зад нейните каменни стени, във водите й, светлините й — тя представляваше истинско въплъщение на моята красота и порочност. Бе вампирът сред градовете. Смятах, че имам права над нея.

Отседнах в един пищен palazzo16 на Канале Гранде. Не бях сам във Венеция. Придружаваха ме Лавлейс и други вампири — графиня Мариана първа ме убеди да отида в този град. Тя живееше на отсрещния бряг на лагуната на един остров-дворец, откъдето излизаше на лов из града от векове. Мариана ми показа своите затвори. Бяха влажни като гробници; от стените още висяха железни вериги. Обясни ми, че там преди доста години се угоявали и подготвяли жертвите. „Сега е по-трудно“, обясни тя. „Всеки говори за тези невъзможни неща — правата — droits.“ Тя изплю думата на френски, езикът на Революцията, която бе свалила стария ред във Венеция. Разсмя се иронично. „Мъчно ми е за вас, милорд. Всички истински удоволствия на аристокрацията вече умряха.“ Все пак в самата Мариана духът на буржоазията изглежда бе оцелял, а забавленията й бяха доста жестоки. Жертвите се избираха или отглеждаха доста старателно — графинята обичаше да ги облича като херувими, или да ги аранжира като живи картинки. Тези угощения се сервираха от нейните слуги — безмозъчни духове, същите като при пашата.