Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Мери също стана. „Тази вечер не беше лека за всички ни“, рече тя след дълга пауза. Хвърли поглед навън в нощта и попи та: „Може ли да спим тук?“
Кимнах. „Разбира се.“ Усмихнах й се. „Във всеки случай за вас това е наложително. Още не сме чули вашия разказ.“
„Знам. Но не ме бива да измислям. Въпреки това ще се опитам да съчиня нещо.“ Тя наведе глава и понечи да тръгне.
„Мери“, викнах аз след нея.
Тя се обърна.
„Не се тревожете за Шели. Ще му мине.“
Мери ме погледна и плахо се усмихна. После, без да каже нищо, ме остави сам.
Излязох на балкона. Дъждът беше спрял, но бурята още бушуваше. Подуших вятъра за миризмата на призрака, който Мери бе видяла. Нямаше нищо. Сигурно все пак й се бе привидяло. Стори ми се странно, че нейната халюцинация толкова прилича на моята. Повдигнах рамене. Беше необяснима, опияняваща нощ. Отново се загледах във вилнеещата буря. В далечината върховете блестяха като остри зъби, а луната зад облаците беше пълна. Съзнанието за собствената ми сила напираше в жилите ми. В далечината часовниците на Женева удариха два часа. Обърнах се и затворих балконските врати. После тихо се промъкнах през вилата до стаята на Шели.
Те лежаха голи в прегръдките си. Мери изстена, когато сянката ми мина над нея и се обърна спейки. Шели също се раздвижи — лицето и гърдите му стояха обърнати към мен. Застанах до него. Колко красив беше. Като баща, галещ страните на спящата си дъщеря, проникнах в сънищата му. Бяха хубави и странни. За пръв път виждах такъв смъртен. Бе споменал, че копнее за тайна сила, за непостижима от човека власт над света. Знаех, че умът му е достоен за нея. Същата вечер, долу, в дневната стая, аз му бях дал възможност да зърне за миг онова, което е отвъд живота на смъртните. Можех да му дам още — можех да го сътворя по свое подобие, да му подаря съществуване за вечни времена.
Изведнъж почувствах ужасна болка. Как копнеех за другар като мен самия, когото да обичам! Вярно е, че щяхме да бъдем вампири, откъснати от останалия свят, но не клети и самотни, както бях аз сега. Надвесих се ниско над спящия Шели. Нямаше да е грях, ако го превърна в същество като себе си. Щях да му дам живот, а животът, в края на краищата е дар от Бога. Поставих ръцете си върху гърдите му. Усетих как бие сърцето му, очакващо моята целувка. Не, не възнамерявах да създавам роб, нито чудовище, а само любим. Не, никакви грехове, никакви грешки. Прокарах пръстите си по гърдите му.
Шели не помръдна, само Мери изстена отново, сякаш опитвайки се да се събуди от някакъв ужасен кошмар. Вдигнах очи към нея; после погледът ми потъна в сенките на стаята. Бавно вдигнах устни от гърдите на Шели.
Пашата ме наблюдаваше. Стоеше до вратата, скрит в сянката, с безизразно, бледо лице. Само очите му като неземна светлина проникваха дълбоко в душата ми. После се обърна и изчезна. Вдигнах се от леглото на Шели и се плъзнах след него.
Той бе изчезнал. Къщата изглеждаше празна, а от присъствието му не бе останал никакъв мирис. После се тресна една врата и чух как вятърът свири по коридора. Забързах по него. Вратата се люлееше от течението. Зад нея се намираше градината. Излязох и затърсих своята плячка. Наоколо всичко бе тъмно. Бурята връхлиташе. Когато поредната светкавица проблесна над планинските върхове, видях тъмен силует на фона на вълните на езерото. Понесох се с вятъра към брега. Щом наближих, тъмният силует се обърна и ме погледна. Лицето му грееше с жълта светлина, а чертите му изглеждаха още по-жестоки, отколкото ги помнех. Беше той. Вече не можех да се съмнявам. Беше той.
„От кое адско подземие, от коя невъзможна бездна се завърнахте?“
Пашата се усмихна, но не каза нищо.
„За да се появите отново сега — проклет да сте — точно сега…“ Сетих се за Шели, който все още спеше в къщата. „Ще ме лишите ли от другар? Не мога ли и аз да създам него, както вие създадохте мен?“ Пашата широко се усмихна. Жълтите му зъби бяха непоносимо гадни. Гняв, силен като вятъра в гърба ми, ме тласна напред. Сграбчих пашата за гърлото. „Помнете“, прошепнах му, „аз съм ваше творение. Навсякъде виждам щастие, което е недостъпно само за мен. Бях човек, а вие ме превърнахте в призрак. Не ми се присмивайте, че мечтая за щастие, не се опитвайте да ме измъчвате, когато го търся.“ Пашата продължи подигравателно да се хили. Стиснах го по-силно. „Оставете ме на мира“, просъсках аз, „създателю мой и поради това мой вечен враг.“