Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Когато беше пиян, Лавлейс ме подиграваше заради тях. „Цяло щастие е, Байрон, че графинята не те откри, преди да си се издигнал до крал. Виждаш ли оня глупчо?“ — показваше ми той някой от слугите с празни очи. „Някога е бил майстор на рими, също като теб. Пишел клевети срещу госпожа графинята. Как мислиш, прави ли се и сега на сатирик?“ За разочарование на Лавлейс аз само се усмихвах, гледах ги как сервират, не с безразличие, но с притъпени чувства. Управлявах, както ми бе наредил Ахасвер, но не се намесвах. Жестокостта на Мариана бе неотделима част от нея, също като красотата, вкуса й или любовта й към изкуството. Не желаех да я променям. Но по-късно, когато прекосявах лагуната към моя собствен palazzo, спомените за видяното се връщаха и ми даваха поводи за разсъждения и философстване.
Аз все още бях объркан по отношение на самия себе си и на собствената си природа. Имах черна, обточена със злато гондола. Обикалях из каналите, носех се по тях като омара над водата, ловувах из човешките бунища на града — сред уличници, сводници и убийци. Източвах ги и ги хвърлях зад борда — оставях ги да плуват като храна за плъховете. Нареждах да изкарат гондолата от каналите, напусках града и прекосявах лагуните. Там, сред пурпурното спокойствие на блатата разсъждавах над собствените си чувства, над преживяното и изпитаното през последната нощ. Чувствата ми, както изглеждаше, затъпяваха. Спонтанността бе изчезнала. Колкото по-дълбоко потъвах в кръв, толкова по-студена ставаше душата ми. Превръщах се във вампир — нещо повече — в най-великия от вампирите. Ахасвер ми бе предал урока си много добре. Не можех да отрека това, което съм, но същевременно съжалявах за всичко, което умираше в мен. И се борех против собственото си положение. Спомних си операта „Дон Жуан“. Когато не пиех кръв, правех любов като Дон Жуан, по принуда, за да се убедя, че съществувам. Графини, проститутки, селски момичета — ставаха мои като безкраен поток — в гондоли, на маскени балове… Пазарях се за тях с родителите им на улицата — притиснати до стени, върху маси или под масите. Това беше живот, наистина живот, и все пак…
Лорд Байрон се умълча. Въздъхна и поклати глава.
— И все пак, на самия връх на насладата и страстта — светски или любовни — се появяваше и чувство на съмнение и разкаяние. То нарастваше. Правех любов безмълвно — като застаряващ женкар — чиято сила не издържа на темпото на желанията. Моята необузданост всъщност бе просто едно отчаяние. Сред лагуните посред нощ признавах това, пред себе си. Вече нямах никакво друго удоволствие, освен пиенето на кръв — смъртната ми природа беше мъртва и аз почти не си спомнях какъв човек съм бил някога. Започнах да сънувам Хайде. Уж сме в пещерата над езерото Трихонида. Аз се обръщам към нея, за да я целуна, а лицето й се е скапало, цялото е в кал и щом отвори устата си, от нея бълва вода. В очите й четях укор — обръщах се на другата страна, а сънят изчезваше. Събуждах се, опитвах се да си спомня какъв бях в онзи далечен, скъпоценен час преди идването на пашата. Залових се да пиша една поема — „Дон Жуан“. Нарекох така героя, подигравайки се на себе си. Той не е чудовище — не изнасилва, не лови жертви, не убива, той просто живее. Използвах поемата, за да запиша, колкото мога, спомените си от времето на своята смъртна природа. Същевременно тя представляваше и своеобразно прощаване. Животът ми бе изразходван — вече нямах нищо, освен съня за онова, което бях някога. Продължих да пиша този велик епос на живота, но без каквито и да е илюзии, че той ще ме спаси. Бях това, което съм — повелител на вампирите — Царството ми бе царството на смъртта.
Отново започнах да се чувствам самотен. Мариана и Лавлейс се намираха край мен, както и други вампири, но аз бях Императорът и не исках да разкривам пред тях своята меланхолия. Те нямаше да ме разберат — бяха затънали много дълбоко в кръв, тяхната безчувственост бе нещо неподражаемо. Отново започнах да мечтая за другар, за сродна душа, с когото да мога да споделя товара на вечността. Това не можеше да бъде всеки. Ако се наложеше, трябваше да изчакам. Но ако намерех подходящ човек, щях да го убедя, да го убия и да го превърна във вампир — силен като самия мен.