Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Прочетох малко от ръкописа. Въздейства ми ужасно. В романа имаше много неща — твърде много неща, които разпознах. „О, Франкенщайн“, рече чудовището на своя създател, „аз трябва да съм твоя Адам, но по-скоро съм паднал ангел, когото ти лишаваш от радост, без да съм извършил никакво злодеяние.“ При тези думи потръпнах. Оттогава започнах да поощрявам Шели да замине, да вземе със себе си Клер и да се грижи за детето й. Те най-после го направиха. Вече бях готов. Щях да тръгна на лов за своя Франкенщайн. И все пак — лорд Байрон замълча — не. Пашата не беше напълно Франкенщайн. Въздействието на книгата въобще не се дължеше на истината в нея. Романът, въпреки всичко бе измислица. Не съществуваше наука, която би могла да създаде живот. Актът на сътворението си оставаше тайнство. Отново бях удивен колко абсурдни са амбициите ми. Чувствах се доволен, че библиотеката ми изгоря.
Отпратих Полидори. Вече нямах нужда от него. Платих му щедро, но той прие решението ми с типичното си недоволство. „Защо да сте вие“, рече той, докато броеше парите, „онзи който има властта да решава? Защо да не съм аз?“
„Защото аз съм от друг вид, не съм като теб.“
„Да.“ Полидори присви очи. „Да, милорд, наистина сте такъв.“
Разсмях се. „Никога не съм оспорвал твоята голяма прозорливост, Полидори.“
Той ме погледна злобно и извади от джоба си малка стъкленица. Вдигна я към светлината. „Вашата кръв, милорд.“
„Е и какво?“
„Вие ми плащахте, за да я изследвам. Нали не сте забравил?“
„Да. Какво откри?“
Полидори отново злъчно се усмихна. „Смеете ли да ме презирате, след като знам онова, което знам?“
Вперих поглед в него. Полидори започна да трепери и да мърмори под нос. Влязох в съзнанието му и го напълних с безумен страх. „Не ме заплашвай“, прошепнах аз и взех стъкленицата от ръцете му. „Сега върви.“ Полидори се изправи и олюлявайки се излезе от стаята. На следващия ден, без повече да го виждам, поех на път.
Минахме през прохода, който прекосява Алпите. Хобхаус бе дошъл да ме придружи. Пътувахме заедно. Колкото повече напредвахме, толкова по-главозамайващо се извисяваха скалите. Над нас се издигаха ледени чукари и огромни сипеи. Над снежните върхове кръжаха орли с разперени криле.
„Тук прилича на Гърция“, обади се Хобхаус. „Помниш ли, Байрон? В Албания…“ Гласът му секна. Той погледна през рамо сякаш от страх. Аз също се обърнах. Пътят беше празен.
Край него се издигаше гора от изсъхнали борове. Стволовете им бяха с обелена кора, по клоните им не течеше живот. Напомниха ми за мен и моето семейство. От другата страна на пътеката се простираше глетчер наподобяващ замръзнал тайфун. „Да“, помислих си аз, „ако онзи дойде, то ще е на това място — тук“. Стегнах се — бях готов да го посрещна. Но пътеката оставаше все така пуста.
После, на свечеряване, откъм Гринденвалд се чуха конски копита. Огледахме се и спряхме. Настигна ни сам мъж. Лицето му излъчваше жълтеникава светлина. Извадих пистолета от кобура, но когато конникът наближи, отново го прибрах. „Кой сте вие?“ викнах аз. Не беше Вакел паша.
Пътникът се усмихна. „Ахасвер“, отвърна той.
„Какъв сте?“ попита Хобхаус, със зареден пистолет в ръката.
„Странник“, отвърна конникът. Акцентът му беше необикновен — в говора му имаше красота и мелодичност. Той отново се усмихна и кимна към мен. „Странник като вашия приятел, господин Хобхаус, просто странник.“
„Познавате ли ни?“
„Ja, natuerlich12“
„Германец ли сте?“ попитах.
Пътникът се разсмя. „Не, не, милорд! Вярно, че обичам немците. Те са нация със забележителни философи, а без философи — кой би повярвал в мен?“
Хобхаус се намръщи. „Защо трябва да вярват във вас?“
„Може би, господин Хобхаус, понеже съществуванието ми е една невъзможност.“ Новодошлият се усмихна и се обърна към мен, сякаш да потърси светлината в очите ми. „Какъв сте вие?“ прошепнах аз. Пътникът се взря дълбоко в мен, което направих и аз. „Ако искате да ме назовете с някакво име, милорд“, човекът замлъкна, „нека бъда Евреинът.“ Той се усмихна. „Да, Евреинът, защото като членовете на тази необикновена и достойна за уважение нация, аз принадлежа на всички страни и същевременно на никоя.“
12
Ja, natuerlich (нем.) — Да, разбира се (бел.пр.)