Столетие на чакалите
- Автор: Боровичка Вацлав Павел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христина Милушева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Столетие на чакалите». Краткое содержание книги:
От неговия поглед не е убягнала и опасността от нарастване на ултрадясното неофашистко движение, чиито организации вече съществуват в 60 страни. Огромния фактически материал В. П. Боровичка е разположил в двадесетина различни по размер документални очерци, написани интересно, с публицистично майсторство.
„Групата от петдесет-шестдесет делегати мина в съседния ресторант — разказва по-късно един от очевидците.
— Делегатът от Судан се опита да избяга, но терористът стреля и беглецът падна на килима. Когато минавахме през фоайето, трябваше да заобикаляме трупа на Юсеф Себаи, когото покриха с бяла покривка.
Младият мъж със сините очи, когото бяхме видели вече и който застана сега с гръб към шадравана, за да може да ни наблюдава, ни съобщи, че ни взема всички за заложници. По-дребният, чернокосият с мустаците, пазеше входа. Синеокият бе блед и нервен.“
В помещението стояли с вдигнати нагоре ръце петдесетина или шестдесетима мъже. Никой не разбирал какво става, но всеки съзнавал каква опасност ги заплашва.
— Ние сме палестинци — обяснил след малко единият от нападателите. — Юсеф Себаи трябваше да умре. Той бе враг на нашия народ. Ние искаме да освободим приятелите си от затвора.
Мнозина от делегатите си отдъхнали с облекчение. Убийство за назидание, заложници и изнудване. Обичайно нападение, срещащо се толкова често през последните години. В повечето случаи заложниците остават невредими. В тактическо отношение атентатите или отвличанията, осъществявани с цел освобождаване на затворници, се подготвят обмислено и се провеждат организирано. Но не и нападението в хотел „Хилтън“ в Никозия. Делегатите на сесията забелязали това от самото начало, а ходът на по-нататъшните събития потвърждава предположението им. Убийците на главният редактор Себаи импровизирали, а понякога били съвсем безпомощни. А и исканията им били объркани.
— Направете така, че да дойдат посланиците на три арабски страни — заповядал Ахад, а другият добавил:
— И то веднага! До тридесет минути! Иначе ще стреляме!
С вдигнати ръце делегатите не биха могли да направят нищо от този род, а и не знаели за кои арабски страни става въпрос, тъй като не всички имали посолства в Никозия. Следователно терористите чакали напразно, ставали все по-нервни, възбудено се уговаряли, пристъпвали от крак на крак и не знаели какво да правят. Стояли лице срещу лице със забележителни политици от много страни и се смущавали от тях. Освен това нямали и точна информация. Това се разбрало малко след изтичането на тридесетминутния ултиматум.
— Извикайте министър-председателя! — заповядал Ахад, а неговият съучастник съвсем излишно добавил:
— Кипърския министър-председател!
През онези дни президентът на Кипър Спирос Киприану, заемащ едновременно и поста министър-председател, бил в Гърция. Това би трябвало да знаят терористите, но не го знаели. Следователно още от самото начало трябвало да отстъпят.
— Тогава извикайте министъра на вътрешните работи!
— Но до тридесет минути! Иначе ще стреляме!
— Всичко ще хвръкне във въздуха!
— Горе ръцете и не мърдайте!
„После отделиха арабите от нас — казва по-късно очевидецът. — Минаваха от човек на човек и всеки го питаха откъде е.“
Двамината младежи се представили за палестинци и всички предполагали, че са участници в палестинското освободително движение. После се случил странен инцидент и мнозина от присъствуващите започнали да се съмняват, че нападателите са членове на Организацията за освобождение на Палестина, Впрочем, когато стигнали до члена на Изпълнителния комитет на Организацията за освобождение на Палестина Абдел Мохсен Мейзер, говорител на организацията на заседанията на сесията, нарекли го изменник и го завързали с вратовръзката му. Нападателите разбрали, че не ще могат да се справят сами с измисленото разделяне на заложниците на арабски и неарабски. Затова си избрали помощници: един делегат от Кувейт, който им се сторил благонадежден, а и можели да се разберат с него, и един кипърски полицай, когото обезоръжили преди това. После започнали да завързват арабите с вратовръзките, отнети от повечето европейци.
Вестта за убийството и за задържаните заложници обиколи целия свят, телеграфните агенции се надпреварваха да публикуват съобщения. В помещението, в което Ахад и Катар държали заложниците, първо влязъл сирийският военен аташе, а малко след него и кипърският министър на вътрешните работи Христодулос Вениамин.
— Дайте ни автобус и пригответе самолет — обърнал се към него Ахад.
— И трябва да ни гарантирате, че нищо няма да ни се случи — добавил Катар.
— А заложниците? — попитал министър Вениамин. — Естествено ще ги пуснем.
Вече не се говорело за освобождаване на приятелите от затвора, не се споменало нито дума за борбата на палестинския народ за освобождение, ставало все по-ясно, че случилото се е акт на отмъщение. Двамата били изпратени да убият главния редактор Себаи и да се завърнат живи и здрави. Защо именно Себаи?