Столетие на чакалите

Бил убит с три куршума в главата. Според мнението на изтъкнати специалисти смъртта е настъпила 24 до 36 часа преди аутопсията, тоест на 18 октомври 1977 г., може би половин ден преди масовата смърт на терористите в Щамхаймския затвор. В устата на убития намерили остатъци от трева, а по облеклото му иглици от смърч. Виждало се, че терористите са го убили в гора.

Защо са оставили колата с мъртвия именно в Милюзи на улица „Шарл Пеги“? Би могло да бъде случайност, но някои журналисти смятат, че са открили известна на зависимост. Шарл Пеги е поет и псалт в местната църква „Жана д’Арк“. На границата между XIX и XX век се опитва да извърши социална революция. Безуспешно. На 5 септември 1914 г. се самоубива. Както след самоубийството на Улрике Майнхоф, която психически не издържа изолирането в затвора и раздора с членовете на бандата, така и след смъртта на затворниците в Щамхайм в печата се появиха твърдения за преднамерено убийство. Във второто преработено издание на „Известия на международната следствена комисия“, известни още от случая „Майнхоф“, се появиха съмнения относно самоубийствата. Но това бяха само сензационни приказки със значителни празноти в логиката на изложението. Нито една държавна администрация, нито една полицейска и съдебна организация или секретна служба не би се освободила от неудобните затворници по такъв неумел начин — в собствения си затвор. Колко по-лесно би било например да се разреши размяна на затворниците срещу Ханс-Мартин Шлайер, да се освободят те и така да се спасят заложниците от Могадишо, да се позволи на затворниците да отлетят, където пожелаят, а после да тръгнат по петите им няколко специалисти, които тихо и незабелязано да ги очистят.

Дори когато след „черния вторник“ в Щамхайм и Ингрид Шуберт посегна на живота си в друг затвор, се появиха плакати и афиши, обвиняващи правителството в обмислено убийство. Аргументите изглеждаха логични: кой и как би могъл да внесе оръжие и боеприпаси в този отлично охраняван затвор? Адвокатите на подсъдимите. Това беше потвърдено от арестувания терорист Фолкер Шпайтел, който е очевидец.

Останалите на свобода терористи създали цял щаб за връзка с шефовете и приятелите си в затвора. Щабът работел двадесет и четири часа на ден. Всеки ден в затвора отивал поне един от адвокатите на осъдените и всеки път внасял скрито по нещо. Възможно ли е това? Не са ли ги проверявали, нямали ли са детектори, Гайгер-Мюлерови апарати, каквито има на всяко летище? Имали са. Но през дългия период, през който посещавали клиентите си, адвокатите се превърнали почти в членове на управата на затвора, тъй че проверката понякога минавала само с едно махване на ръката. Пистолети, части за радиоапарати, слушалки и взривни вещества юристите пренасяли в повечето случай в купчината съдебни дела, между които в средата била направена кухина, а открая оставало още доста място, така че при прелистване всичко изглеждало в ред. Някои взривни вещества пък внасяли в затвора в найлонови торбички, завързани за тялото. По същия път са излизали навън и прокламациите на осъдените, указанията и съветите, така че фактически между затворниците и нелегалните отвън съществувала ежедневна връзка. Адвокатите са действували в нарушение на правните норми и разпоредби. Нещо повече, те напразно помагали на клиентите си. Настъпва залез на западногерманския тероризъм. Впрочем някои от решителните някога „борци“ разбират, че копнеят тъкмо за това, срещу което са се борили, за спокоен уреден живот. Мнозина не издържат, сами се предават, а след арестуването разискват върху проблемите на своя живот със съдия-следователите, а Хорст Малер дори с министъра на вътрешните работи Баум. Показанията му помагат за възпроизвеждането на тогавашните събития.