Столетие на чакалите
- Автор: Боровичка Вацлав Павел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христина Милушева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Столетие на чакалите». Краткое содержание книги:
От неговия поглед не е убягнала и опасността от нарастване на ултрадясното неофашистко движение, чиито организации вече съществуват в 60 страни. Огромния фактически материал В. П. Боровичка е разположил в двадесетина различни по размер документални очерци, написани интересно, с публицистично майсторство.
Ангелика Шпайтел произхождала от тъй нареченото добро семейство със солидно финансово положение. Родителите й се стремели да я възпитат като самостоятелно и почтено момиче. Омъжила се за Шпайтел и поела пътя си на терористка редом с него в Комитета за борба срещу изтезанията на политическите затворници. По-късно напуснала мъжа си, заживяла в компания на младежи и девойки в Щутгарт и скоро се издига начело на банда.
— Как попаднахте сред терористите? — пита я съдия-следователят.
— Този, който навлиза в живота с отворени очи, скоро разбира, че трябва нещо да се промени — отговаря тя.
— Но за тази цел все пак не е нужно да се убива.
— Това е един вид война.
— Но войните са безсмислени. Досега нищо не се е променило чрез война.
— Във Виетнам. Там народът се бори и победи.
— Все пак ние не сме във война. А освен това вие се прицелвате в дребните, маловажните хорица. Например в полицаите в Дортмунд.
— Това не влизаше в плана ни — казва Ангелика Шпайтел.
— Добре, ами отвличането и убийството на Шлайер? — пита съдия-следователят.
— Не зная нищо за него.
— Знаете, знаете. Установихме, че малко преди убийството на Шлайер сте била в Елзас.
— До последния момент чакахме, че ще освободят нашите приятели от затвора.
— Та вие не можете да си позволявате да изнудвате държавния апарат. Нито една държава, нито една обществена система не може да позволи подобно нещо.
— Шлайер не се чувствуваше зле при нас — казва. — Нямаше да позволим и косъм да падне от главата му Всичко беше подготвено за освобождаването ми. Нищо лошо не сме му сторили, само дето отсладна с няколко килограма.
— Тогава защо не го пуснахте?
— Трябваше да го застреляме. Иначе никои повече нямаше да ни вярва. А освен това той щеше да ни издаде.
ОТВРАТИТЕЛНИЯТ УИКЕНД
— Бих искал да си платя сметката за хотела — казал дребният мургав мъж иа касиера във фоайето на хотел „Хилтън“.
— Заповядайте, господине, а номерът на стаята ви? — попитал касиерът.
— Триста и седем.
— Ей сега, господин Ахад — казал касиерът и започнал да рови в чекмеджето.
Замир Мухамад Ахад се обърнал. Сините му очи започнали да шарят из фоайето. Било събота, 18 февруари 1978 г., девет часът сутринта. Хотел „Хилтън“ в Никозия бил пълен с делегати на сесията на Президиума на Организацията за солидарност на народите от Азия и Африка (ОСНАА).
Между разговарящите делегати си пробивал път черен, мустакат младеж. Сесията трябвало да започне след няколко минути. Той погледнал синеокия Ахад и почти незабелязано му кимнал. Ахад се обърнал пак към касиера.
— Общо шестстотин и осем долара, господин Ахад. Съжалявам, че вече си тръгвате — казал касиерът, и то не от любезност, наистина се учудил. Сесията, в която според него участвували и населяващите стая 307, далеч не била завършила.
Замир Мухамад Ахад набързо преброил парите, добавил двадесет долара бакшиш и отново нервно се огледал из фоайето на хотела.
— Ами господин Катар? — попитал касиерът.
— Какво? Кой? — запитал чернокосият синеок мъж разсеяно.
— Вашият съквартирант.
— Аха! Също си отива. Пригответе му сметката — казал Ахад и побързал да си тръгне. Касиерът го сподирил с поглед, но младежът се загубил сред гостите. Генералният секретар на Организацията за солидарност на народите от Азия и Африка Юсеф Себаи закусил в кафенето и се отправил към щанда за вестници във фоайето, за да види какво пише световният печат за сесията. Вкоренен журналистически навик — още сутринта да прегледа всички попаднали му под ръка вестници. Впрочем Юсеф Себаи беше главен редактор на каирския вестник „Ал Ахрам“, несъмнено най-значителния египетски всекидневник и по-точно полуправителствено издание.
В залата разисквали. Заседанието се председателствувало от кипърския делегат д-р Васос Лисаридис. В катедрата пристъпил първият оратор. В този миг се разнесъл изстрел. Всички се стъписали. Погледнали към вратата. Стреляло се във фоайето на хотела. Веднага след това чули още три изстрела. Доктор Лисаридис погледнал часовника сп: било 11 часът и 13 минути. Във фоайето на хотела бил убит Юсеф Себаи. Застрлял го в упор единият от наемателите на стая номер 307, Замир Мухамад Ахад.
— Горе ръцете, не съм сам! — казал Ахад на развален английски език. — Напуснете всички залата! Ей там! В съседното помещение! — наредил той, а съучастникът му застанал с насочен към залата пистолет.