Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Дете с името Перната вещица. Като вещицата от далечното минало, облечена непривично, излязла сякаш от древните истории, скована и непохватна в държанието си, както сякаш трябваше да бъдат всички старовремски хора. Избрана още от утробата гадателка на плочи, която упражнява пророческата си дарба в служба на своята общност, а не заради монетите в нечия кожена кесия. Навярно името бе изгубило значението си сред тези роби. Навярно изобщо не съществуваха никакви древни плочи, нито строги обредни нощи, в които по неясна смътна и накъсана пътека се събират съдби — ужасяващата мозайка на предопределеността, разкрита пред очите на всички, с една жена-дете със забулени очи, надзираваща страшния ритуал.
Слухът й долови стърженето по камъните откъм близкото речно устие. Тя се извърна натам и видя роба, приведен над брега. Той топна ръце в студената вода, сякаш търсеше освобождение или бягство в леденото изтръпване на сетивата.
Обзета от любопитство, Серен Педак се приближи до него.
Погледът, който й хвърли, беше неуверен и предпазлив.
— При Едур тези часове са изпълнени с грижа, Аквитор. Най-добре е да не се изричат думи.
— Но ние не сме Едур — отвърна тя. — Нали?
Мъжът измъкна ръцете си от водата. Бяха зачервени и подути.
— Емурлан кърви от недрата на тези земи, Аквитор.
— Все едно, ние сме ледерии.
В отговор той се усмихна кисело.
— Аз съм роб, Аквитор.
— Точно за това си мислех. Робството. Свобода от дълг. Как преценяваш тази размяна?
Той клекна — водата закапа от дланите му — и се загледа в прозрачния бързей. Дъждът бе спрял и нощната мъгла се прокрадваше откъм леса.
— Дългът си остава, Аквитор. Властва над всеки роб ледерий. При едурите това е дълг, който никога няма да се изплати.
Тя се взря стъписана в него.
— Но това е лудост!
Мъжът се усмихна отново.
— Тези неща са мярка за всички ни. Защо си мислеше, че робството може да ги промени?
Серен замълча, взряна в клекналия до водата мъж. Ни най-малко не можеше да се нарече отблъскващ, но след като вече бе разбрала, виждаше тежестта на бремето, което го бе налегнало, и истината, че за него, както и за всяко дете, чийто баща можеше да стане, няма да има облекчение от петното на дълга. Беше жестоко. Беше… по ледерийски.
— Има една робиня — промълви тя. — Пернатата вещица.
Той потрепери.
— Да. Тукашната ни гадателка на плочки.
— Аха. Тъкмо се чудех. Колко поколения е живяло семейството й като роби на Едур?
— Десетки може би.
— И въпреки това дарбата е устояла? В този свят на Куралд Емурлан? Това е необичайно.
— Нима? — Той сви рамене и стана. — Тази нощ, докато вие и спътниците ви гостувате на Ханан Мосаг, Пернатата вещица ще гадае.
Внезапен мраз прониза Серен Педак. Тя вдиша дълбоко, после бавно и тежко въздъхна.
— Има… риск в това.
— То се знае, Аквитор.
— Да. Разбирам.
— Трябва да вървя. Работа ме чака — рече той. Отбягваше погледа й.
— Разбира се. Дано това, че те забавих, не ти донесе неприятности.
Той пак се усмихна, но не отвърна нищо. И бавно се отдалечи от брега.
Загърнат в промазаната с восък против дъжда пелерина, Бурук Бледия стоеше пред огъня на нереките. Хул Бедикт бе застанал малко зад търговеца — бе придърпал качулката на наметалото над главата си и мълчеше.
Серен пристъпи до Бурук и се загледа в борещите се с мрака пламъци, димът бе надвиснал над тях. Нощният мраз се бе просмукал в костите на Аквитора и вратът й се бе вкочанил от студа. Болката зад очите й се усилваше.
— Зле ми е, Серен Педак — въздъхна Бурук.
Тя едва чу немощния му треперлив глас.
— Бягаше дълго. И далече.
— Само за да се озова тук, пред този болнав огън. Не съм толкова глупав, че да не си давам сметка за престъпленията си.
— Кои престъпления, Бурук? — изсумтя Хул зад тях. — Извършените или онези, които предстоят?
— Разликата е без значение — отвърна търговецът и изправи рамене. — Тази нощ ще бъдем гости на Ханан Мосаг. Готови ли сте?
— Официалността е най-малкото, което вещае тази среща, Бурук — рече Серен. — Кралят-магьосник възнамерява да изрази позицията си недвусмислено. Ще чуем предупреждение и се очаква да го предадем на делегацията, щом пристигне.
— Намеренията също са без значение, Аквитор. Лично аз съм без очаквания, докато един от трима ни е погълнат само от това и от нищо друго. Репетирани изявления, злокобни фрази — всичко това предстои в тази тягостна среща. — Бурук се извърна към Хул. — Все още разсъждаваш като дете, нали? Глинените фигурки, потънали до глезените в пясъка, една тук, друга — там. Един каже това, друг — онова, после ти се пресегнеш и ги преподредиш както трябва. Сцени, гледки, сковани и непоклатими. Горкият Хул Бедикт, който преди толкова време заби нож в сърцето си и сега всеки ден го върти, за да се увери, че още си е там.