Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— С незачитането на съпружеската робия. Мъдрост, избуяла като цвете върху тор.
Той я изгледа с присвити очи.
— Все едно, тя е известна под много близки имена, което също намеква за един персонаж. Ирес, Н’ирес, Ирес’ал.
— И това е в сърцевината на древния култ на нереките?
— Беше, Серен Педак. Забравяш, културата им е унищожена.
— Културите могат да умират, Хул. Но хората продължават да живеят и това, което носят в себе си, са семената на прераждането…
— Заблуда, Серен Педак. Онова, което би могло да се роди от тях, ще е изопачено. Слабо. Жалко.
— Дори камъкът се променя. Нищо не може да стои на място…
— Но бихме искали. Нали? О, да, говорим за прогрес, но онова, което всъщност желаем, е съхраняването на настоящето. С неговите привидно вечни крайности, с алчните му апетити. Все едни и същи правила, все същата игра.
Серен Педак вдигна рамене.
— Обсъждахме нереките. Една знатна жена от Хирот Тайст Едур току-що ги благослови…
— Преди дори да е изречено официалното благопожелание за „добре дошли“ към нас.
Тя повдигна вежди.
— Смяташ, че е поредното прикрито оскърбление към ледериите? Предизвикано от самия Ханан Мосаг? Хул, мисля, че този път въображението те надви.
— Мисли каквото искаш.
Тя му обърна гръб.
— Мисля да се поразходя.
Урут беше причакала Майен при моста. Думите, които си размениха, бяха кратки и привидно спокойни, поне доколкото можа да види Удинаас от мястото си пред къщата. След като бе донесла съобщението на господарката си, Пернатата вещица бе тръгнала след Урут и се бе задържала на десетина крачки от двете жени, макар и не толкова далече, че да не може да ги подслуша. След това Урут и Майен се бяха приближили — робините вървяха по петите им.
Удинаас чу тихия смях, трепна и се сви на трикракото столче.
— Млъкни, Чезнещ!
„Има селения, мъртви робе — зашепна призракът, — където спомените ваят забрава и творят от векове отдавнашни свят също толкова истински като този. Така времето бива надвито. Смъртта бива отречена. И понякога, Удинаас Длъжнико, някое такова селение вълните го донасят близо. Много близо.“
— Стига, моля те. Не ме интересуват глупавите ти гатанки…
„Нима не искаш да видиш онова, което виждам аз? Точно сега? Дали да пратя булото на Сянката да се плъзне над очите ти и да разбули гледки от невидимо минало?“
— Не сега…
„Твърде късно.“
Пред очите на роба се разтвориха пластове, тънки като паяжина, а селото наоколо сякаш се присви и отдръпна, замъглено и безцветно под яростната атака. Удинаас се напрегна да съсредоточи взора си. Широкият площад беше изчезнал, заменен с високи дървета и обрасла с мъх земя, по която на гъсти пелени се сипеше дъжд. Морето вляво бе много по-близо, сиви пенести вълни яростно връхлитаха срещу проядените черни скали на брега и към небето изригваха бели пръски.
Удинаас потръпна от свирепостта на тези вълни… а те изведнъж заглъхнаха в тъмното и пред очите на роба се откри нова гледка. Морето се бе отдръпнало отвъд хоризонта на запад и бе оставило след себе си изронена скала, обкръжена от ледени канари. Мразовитият въздух вонеше на гнило.
Покрай Удинаас се затътриха фигури, облечени в животински кожи, а може би беше тяхната собствена козина, мръснокафява и черна. Бяха смайващо високи, с непропорционално едри тела под главите с малки черепи и тежки челюсти. Един беше с колан от тръстика, от който висяха убити видри. Всички носеха въжета от усукани треви.
Мълчаха, но Удинаас долови ужаса им, щом всички се взряха в нещо в небето на север.
Робът погледна натам, примижа и видя какво е привлякло вниманието им.
Планина от черен камък, надвиснала над ниските склонове, покрити с натрошен лед. Носеше се все по-близо и Удинаас долови злостта, която се излъчваше от огромното неописуемо привидение — чувство, което високите космати същества явно също усещаха.
Погледаха още миг натам, после се пръснаха. Побягнаха покрай Удинаас… и сцената отново се промени.
Напукани скали, шуплест камък, сива мъгла. Появиха се две високи фигури, влачеха помежду си трета — жена, изпаднала в несвяст или мъртва, с дълга тъмнокафява коса, която се стелеше по земята. Удинаас потръпна, щом разпозна една от крачещите фигури — онази с ослепително лъскавата броня, обкованите с желязо ботуши, сребърното наметало и закритото от шлема лице. „Менандори. Сестрата Зора.“ Понечи да побегне — тя неизбежно щеше да го види, — ала разбра, че е замръзнал.
Позна и другата — от страховито изваяните статуи, останали полузаровени в глината из леса около селото на хиротите. Позна я по петнистата сиво-черна кожа, от която коравото й лице приличаше на бойна маска. Кираса от очукано ръждиво желязо. Предпазител на врата от железни брънки и кожа и наметало до глезените от кожа на тюлен, издуло се зад нея от вятъра. „Пъстрата. Капризната сестра. Сукул Анкаду.“