Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
„Наистина сме ужасно объркани. Ханан Мосаг, кралят-маг, иска мир.“
Дъждът бе завалял отново. Тя придърпа наметалото около себе си.
„Горкият Хул.“
Някой пристъпи тихо до него и Удинаас вдигна глава. Беше Хулад — с набръчкано, изопнато от безпокойство и посърнало лице.
— Какво ти е?
Хулад сви рамене.
— Спомних си последното й гадаене, Удинаас. Много съм изнервен.
Удинаас не каза нищо. Донякъде беше изненадващо, че самият той не изпитва нещо подобно. Беше се променил, това поне бе ясно. Пернатата вещица, както беше дочул, бе изпитала тежестта на недоволството на Майен. Изглежда, гневът на Урут заради благославянето на нереките, макар да бе изразен кротко и немногословно, беше суров. А Майен след това си го беше изкарала на гърба на робинята.
По отношение на робите справедливостта бе дума, лишена от смисъл, разбира се.
Видя я как влезе и застана в центъра на разчистения кръг. В огромното помещение се бяха събрали повече роби, отколкото бе виждал на едно място досега. Възбудени от тревожните приказки за предишното гадаене, несъмнено. „Също като на Удавянията.“
Пернатата вещица седна тромаво на отъпкания пръстен под и всички я последваха с пъргавина, на която тя не бе способна, понеже бе цялата насинена и подпухнала. Удинаас долови напрегнатостта в движенията й и се зачуди колко ли го обвинява за страданията си. Майен не беше по-сурова господарка от който и да било друг Едур. Боят, за щастие, не беше обичаен — най-тежките престъпления, извършени от роби, се наказваха с бърза смърт. А след като човек не се кани да убие роба, каква полза да го прави негоден за работа?
Последното гадаене всъщност не бе стигнало до същинското хвърляне на плочките — внезапната поява на Вайвала бе откъснала Пернатата вещица от света на Крепостите. Удинаас усети в гърдите си първите тръпки на очакването.
Щом Пернатата вещица притвори очи, сведе глава и жълтеникавата й коса се спусна над лицето й като завеса, настъпи внезапна тишина. Пернатата вещица потръпна, после вдиша дълбоко и хрипливо и вдигна глава. В празните й очи бавно, като иззад стапяща се мъгла, се откри тъмното петно на беззвездно нощно небе, последвано от спирали сияйна светлина.
„Началата“ потекоха през душата й с маската си на ужас, изкривила чертите й до нещо първично и смразяващо. Удинаас знаеше, че сега тя се взира над Бездната, увиснала в необятната забрава на всичко, що се простираше между звездите. Все още не съществуваха Творци, нито ги имаше световете, които щяха да сътворят.
А сега Осите. Огън, Долмен — и Блудния. Блудния, даващ форма на Крепостите…
— Тръгни с мен към Крепостите.
Робите ледерии вкупом изпуснаха дълго затаения си дъх.
— Стоим над Долмен и всичко е тъй, както трябва да е. — Но в гласа й се долавяше напрегнатост. — Да живееш значи да воюваш срещу Бездната. В своя растеж завладяваме, в зрелостта си сме под обсада, а когато умираме, падат последните ни защити. Това са истините на Крепостта на Звяра. Нож и Ашици, войната, която не можем да избегнем. Старост е вдълбала лицето и е изпила очите на Старец. Белези от рани носи той и от битки е съкрушен. Врана грачи горчиво и се мята в сънища за полет. Устата на Пророк се движи, ала няма кой да чуе. Шаман ридае над вътъка на мъртъвците в поля от кости, ала не вярва в шарките, които тъче от тези пръснати останки. Търсач върви по дирите, уверен и устремен, за да отрече, че се е изгубил.
Тя млъкна.
Тълпата замърмори тревожно. Хладна бе тази подкана в Крепостите.
„Блудния да ни пази дано, в беда сме. Ужасна беда.“
Хулад го дръпна за рамото и кимна към отсрещната стена, където се бяха проснали сенки, гъсти като кална вода. Сред тях стоеше фигура, опряна на оцапаната с тор варосана стена. Аквиторът. Серен Педак.
Пернатата вещица мълчеше. Тревогата се усили.
Удинаас се изправи и тръгна през насядалата тълпа, без да обръща внимание на сърдитите погледи. Стигна до задната стена, тръгна покрай нея и спря до Аквитора.
— Какво не е наред? — попита тихо Серен.
— Не знам…
Пернатата вещица зареди отново:
— Костено стърчище се извисява като трон, който никой не ще заеме, че формата му е неподатлива на обуздаване. Изгърбен е гърбът на трона, ребрата са се смъкнали надолу, стръмни и тесни са плешките. Облегалките, на които трябва да се отпуснат ръцете на владетеля, са се вдигнали и всяка е с лик вълчи, и очите им горят, свирепи й живи. — Замълча за миг и припя монотонно: — Крепостта на Звяра си е намерила двама Близнаци — Владетели.