Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Това е невъзможно — промълви Серен Педак.
— А сега пред нас… Крепостта на Азат. Камъните кървят. Земята се надига и дими. Безмълвен и несекващ писък разтърсва клоните на древните дървета. Азат е под обсада.
Надигна се възмутен ропот, робите се размърдаха нервно.
— Крепостта Лед! — извика Пернатата вещица, отметна глава и се озъби.
Отново — тишина. Всички очи се приковаха в нея.
— Разбита гробница! Трупове лежат пръснати пред порутения й вход. Урквал Джагут таезмалас. Не са тук, за да оправят щетата. Забравени са и самият лед не може да си спомни тежестта на стъпките им.
— Какъв език беше това? — попита Серен Педак.
— Езикът на джагът — отвърна неволно Удинаас и мигом затвори уста.
— Какви са тези Джагът?
Той сви рамене.
— Ковачи на Леда, Аквитор. Не е важно. Изчезнали са.
Тя го сграбчи за рамото и го извърна към себе си.
— Откъде знаеш?
— Крепостта на Дракона — продължи Пернатата вещица. Кожата й бе лъснала от пот. — Елейнт Тиам пурейк сеторам н’браел бюрас…
— Драконови слова — промълви Удинаас, изведнъж решил да не крие повече тайното си знание. — „Чеда на Майката Тиам, изгубили се с всичко, което са отстъпили.“ Приблизително. Поезията страда при превода.
— Елейнт ще унищожат всичко по пътя си, за да постигнат мъст — продължи със стържещ глас Пернатата вещица. — Както ще видим всички в идещата дълга нощ. Кралица лежи мъртва и може би нивга не ще се вдигне отново. Консорт се гърчи, увиснал на дърво, и шепти безумно за часа на избавлението си. Васал е изгубен, влачи вериги в свят, където животът е вървеж, а спирането — гибел. Рицар крачи по своя обречен път, за да кръстоса меч със своето възмездие. Портал кипи с гневен огън. Вайвал…
Главата й се отметна, сякаш ударена от невидима ръка, и кръв бликна от устата и носа й. Тя зяпна, после се усмихна с кървава усмивка.
— Локуи Вайвал чака. Господарката и Сестрата танцуват в кръг, една около друга, всяка на своята страна на света. Кръвопиец също чака, чака да бъде намерен. Проходник гори в треска с омърсената си кръв и залита на ръба на пропастта… Тъй! Крепостите — освен една.
— Някой да я спре — изсъска Серен Педак и пусна рамото на Удинаас.
И сега на свой ред той я сграбчи за ръката и я задържа. Тя го изгледа с гняв и се дръпна, за да се освободи. Той я спря и изсъска:
— Това не е твоят свят, Аквитор. Никой не те е канил тук. Стой и мълчи… или се махай!
— Празната Крепост е станала… — Усмивката на Пернатата вещица стана по-широка. — Ох, колко пълна! Вижте братята! Чуйте! Кръв тъче паяжина и тя ще впримчи целия свят! Никой не ще се спаси, никой не ще намери убежище! — Дясната й ръка полетя напред и пръсна древните плочки на пода. От таванските греди в сумрака високо горе се разхвърчаха гълъби, въздухът се изпълни със свирепия плясък на криле. Птиците закръжиха трескаво над хорското множество и надолу полетяха пера.
— Пазачи стоят като изваяни от камък! Лицата им са смръзнати от ужас. Господарки танцуват в бясна похот. — Очите й бяха затворени, но сочеше плочките една след друга и изричаше имената им с дрезгав, хриплив глас. — Странстващи рицари са пробили през леда и студен мрак приижда с гибелната си прегръдка. Пешаци не могат да спрат под усилващия се напор, който ги тласка все напред и напред. Спасители…
— Какво говори тя? — попита удивено Серен Педак. — Всички ги направи в множествено число — играчите в Крепостта на Празния трон — това е безсмислица…
— … лице в лице, обречени, и в криво отражение един спрямо друг Предатели, и това ни чака, това лежи пред всички ни.
Гласът й заглъхна, главата й се килна напред, дългата й коса се люшна и закри лицето й.
Гълъбите кръжаха и кръжаха под тавана — единственият звук в настъпилата тишина бе шумоленето на крилете им.
— Съперници за Празния трон — прошепна Пернатата вещица, гласът й бе пълен със скръб. — Кръв и безумие…
Удинаас бавно пусна ръката на Серен Педак.
Тя не помръдна. Стоеше като замръзнала — като всички останали.
— Не е спала добре напоследък, нали разбирате — насмешливо каза на Аквитора Удинаас.
Серен Педак излезе под плътната пелена на хладния дъжд. Залиташе. Пороят съскаше по камъчетата на пътеката, вадички прорязваха пясъка, гората сякаш бе притисната под тежестта на сипещите се неспирно сиви нишки. Гневен шепот се носеше откъм реката и морето. Сякаш целият свят рухваше в разтопена вода.