Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Най-сетне го погледна в очите.
— Да. Тази нощ Ханан Мосаг ще се срещне с ледериите.
— Знам.
— Бурук Бледия. Серен Педак. Хул Бедикт.
Удинаас се усмихна криво.
— Ако благоволиш, в чии нозе ще бъдат хвърлени плочките, Перната вещице?
— От тези тримата ли? Блудния знае, Удинаас. — Като че ли усети, че е поомекнала към него, и се изправи. — Ще постоя ей там. Ще почакам.
— Каниш се да ги хвърлиш тази нощ, нали?
Тя кимна отсечено в отговор и се отдалечи под стрехите, само на педя от усилилия се дъжд, а Удинаас отново се залови с чистенето на рибата. И се замисли над онова, което бе казал преди малко. Падналите. „Чудно, кой ли върви по дирите ни? Ние, забравените, отхвърлените, нищите. Когато пътят е провал, никой никога не тръгва драговолно по него. Падналите. Защо плаче сърцето ми за тях? Не за тях, а за нас, защото и аз се броя сред тях. Роби, крепостници, безименни селяци и ратаи, размитите лица в тълпата — само едно петно в паметта, тътрещи се нозе по страничните друмища на историята.“
„Може ли човек да се спре, да се обърне през рамо, да присвие очи и да прониже мрака? И да види падналите? Може ли човек изобщо да види падналите? И ако да, какво чувство ще изпита?“
По бузите му се стичаха сълзи и капеха по оцапаните му ръце. Знаеше отговора на този въпрос, отговор — остър като нож и забит дълбоко. И този отговор беше признание.
Щом Майен си отиде, Хул Бедикт се приближи до Серен Педак. Нереките зад тях говореха на майчиния си език — бързи и груби слова, изпълнени с неверие. Дъждът съскаше в огнищата.
— Не беше длъжна да го прави.
— Не беше — съгласи се Серен. — Все пак не съм много сигурна какво се случи току-що. В края на краищата бяха само думи. Нали?
— Тя не ги обяви за гости, Серен. Тя благослови идването им.
Аквиторът хвърли поглед към нереките и се намръщи, като видя зачервените им изнервени лица.
— За какво си говорят?
— Това е старият диалект. Долавям керванджийски думи, които разбирам, но повечето — не.
— Не знаех, че нереките имат два езика.
— Името им се споменава в хрониките за първите заселничества — отвърна Хул. — Те са туземният народ. Територията им е обхващала целия юг. Нереки са наблюдавали приближаването на първите кораби. Нереки са дошли да поздравят първите ледерии, стъпили на този континент. Нереки са търгували с тях, учели са колонизаторите как да живеят на тази земя, давали са им церове против треската. Те са тук от много, много време. Два езика ли? Изненадан съм, че не са хиляда.
— Хм… — отрони Серен Педак. — Поне се оживиха. Ще ядат, ще правят каквото им нареди Бурук…
— Да. Но долавям у тях нов страх — не онзи, който ги обездвижваше, но източник на тревожни мисли. Изглежда, дори и те не разбират пълното значение на тази благословия.
— Тази земя никога не е била тяхна, нали?
— Не знам. Едур определено твърдят, че винаги са били тука, още от времето, когато ледовете за първи път са се отдръпнали от света.
— О, да. Бях забравила. Странните им митове за сътворението. Гущери, дракони и лед, бог-крал и измяната срещу него.
Видя, че се е вторачил в нея.
— Какво има, Хул?
— Как можеш да знаеш тези неща? Години минаха, откакто Бинадас Сенгар ми разказа за това, и то като тържествен дар, след обвързването ни.
Серен примигна.
— Ами… чула съм го някъде. — Сви рамене и избърса капките дъжд от лицето си. — Всеки си има някакъв мит за сътворението. Безсмислици обикновено. Или действителни спомени, но объркани и задръстени с магии и чудеса.
— Станала сте изненадващо пренебрежителна, Аквитор.
— А нереките в какво вярват?
— Че са родени от една-единствена майка, преди безброй поколения. Тя откраднала огъня и вървяла през времето да търси онова, което ще отвърне на нуждата, която я поглъщала — макар така и да не можела да разбере естеството на тази нужда. Веднъж поела в себе си свято семе и така родила първото си дете — момиче. Външно — продължи той — това дете почти по нищо не се отличавало от майка си, защото светостта била скрита и така си остава и до ден-днешен. Сред нереките, които са потомците на това дете.
— И с това нереките обясняват странния си патриархат.
— Може би — съгласи се Хул. — Макар че женската линия се смята за най-чиста.
— А майката на тази първа майка има ли име?
— А, значи забеляза объркващото смесване на двете, все едно че са по-скоро роли, отколкото отделни персонажи. Девица, майка и баба, прогресия във времето…