Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Не знаехме — отвърна Менандори.
— Е, вече знаете. Стъпвайте кротко и на пръсти, деца.
Удинаас видя как високата фигура се отдалечи и ахна, щом очертанията на Оссерк се замъглиха, разгънаха се и придобиха нов облик. Огромни блестящи златни и сребърни люспи, които се нагънаха на вълни, щом крилете се разпериха широко. Прилив на мощ — и величавият дракон се понесе във въздуха.
Сукул Анкаду и Менандори зяпнаха след него. Драконът се смали като огнена жар в натежалото небе, угасна и изчезна.
— Изненадана съм, че Аномандър не го е убил — изсумтя Сукул.
— Нещо ги обвързва двамата, сестро, но никой нищичко повече не знае за това. Убедена съм.
— Може би. А може да е много по-просто.
— Например?
— Искат играта да продължи — отвърна с крива усмивка Сукул. — А ако единият убие другия, удоволствието силно ще избледнее.
Очите на Менандори се спряха върху неподвижното тяло на Шелтата Лор.
— А тази? Взе си за любовник един от тукашните богове, нали?
— Временно. За да зачене две ужасни дечица.
— Ужасни? Дъщери значи?
Сукул кимна.
— И баща им разбра това съвсем ясно още в самото начало, защото им даде подобаващи имена.
— О? И какви са тези имена, сестро?
— Завист и Злоба.
Менандори се усмихна.
— Този бог… Мисля, че ще е удоволствие да го срещна някой ден.
— Възможно е да се противопостави на това, което се каним да направим с Лор. Възможно е дори в момента да души по дирите ни, за да се опита да предотврати отмъщението ни. И значи трябва да се поразбързаме, както има навик да казва Оссерк.
Двете жени оставиха на земята изпадналата си в несвяст братовчедка и се разделиха.
Менандори се извърна към сестра си.
— Любовникът на Шелтата. Онзи бог — как се казва?
Отговорът на Сукул сякаш дойде от безкрайно далече:
— Драконъс.
А после и двете се превъплътиха в дракони, големи почти колкото Оссерк. Единият — пъстър, другият — ослепително ярък.
Пъстрото същество се извиси във въздуха, плъзна се в кръг и надвисна над тялото на Шелтата Лор. Ноктестият крак се пресегна надолу и я сграбчи.
После драконът излетя нагоре и се събра със сестра си. И се понесоха. На юг.
А Удинаас отново седеше сам пред дома на Сенгар, с полуочистената риба в червените си напукани ръце, а окото на рибата се взираше в него с онзи вечно безпокоящ поглед на безумна изненада — око, което беше гледал, все едно и също, цялата сутрин и целия следобед, и сега, докато здрачът се спускаше наоколо, то се взираше отново в него, нямо и лишено от живот. Все едно това, което държеше, изобщо не беше риба.
„Просто очи. Мъртви, безчувствени очи… Но дори мъртвите обвиняват.“
— Свършил си достатъчно, робе.
Удинаас вдигна глава.
Урут и Майен стояха пред него. Две жени Тайст — нито пъстри, нито ослепително ярки. Само две сенки — бледи и безсмислени.
Между двете и на една стъпка назад Пернатата вещица стоеше най-първа в свитата роби. Големите й очи, изпълнени с трескаво предупреждение, бяха впити в неговите.
Удинаас сведе глава пред Урут.
— Да, господарке.
— Намери си цяр за ръцете — рече Урут.
— Благодаря, господарке.
Свитата продължи покрай него в дома.
Удинаас се взря в рибата. Погледа още миг окото, а после го избоде с палец.
Серен Педак стоеше на каменистия бряг под дъжда и гледаше неспокойната вода — пердашещият дъжд превръщаше повърхността й в пъпчива кожа, сива и нашарена като паяжина; водата се издуваше и напираше към брега, за да засъска уморено върху гладките камъни.
Нощта беше дошла, пропълзяла бе от драгоценните си сенки. Тъмните часове бяха загърнали всички като безмълвен саван, спуснал се над селото. Серен Педак стоеше и мислеше за робите ледерии.
Народът й сякаш бе особено пригоден за робуване. Свободата беше олтар, към който поклонниците цял живот се стремят да се домогнат, пълзят и дращят по гладкия под, докато кръвта не оплиска лъскавия камък, но всъщност този олтар си оставаше все така недостижим за смъртните. Всяко жертвоприношение бе оправдано в святото й име. При все това тя знаеше, че богохулството пред този идол е кухо престъпление. Свободата не беше бог. А дори да беше, дори да имаше лице, извърнато към поклонниците й, то изражението на това лице щеше да е подигравателно. Робските вериги отнемаха на човек нещо, което всъщност никога не е притежавал.
Робите ледерии в това село не дължаха никакви дългове. Служеха, изпълняваха съвсем ясни задачи и им се плащаше с храна и подслон. Можеха да се женят. Да създават деца, които нямаше да наследят дълговете на родителите си. В отреденото им време задълженията им не нарастваха, не поглъщаха все повече и повече от живота им. Като цяло, за тези нейни сънародници свободата сякаш изглеждаше нещо почти безсмислено.