Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
— Не бих желала да отнемам скъпоценното ви време, тъй като хората говорят, че господин Ягодкин постоянно е зает с работа.
— За нищо по-добро не бих могъл да употребя времето си, освен за развлечение с вас. Затова ви моля да не отблъсквате молбата ми.
Тя помисли малко и след това отвърна, като се смееше:
— Добре, ще ви се обадя, когато реша да отида там. — И като се поклони, тръгна към колата си.
Когато Марголински и Ягодкин останаха насаме, първият попита втория:
— Смея ли, любезни господине, да ви попитам какво ще получа за посредничеството?
— Ще бъдеш доволен от възнаграждението си, евреино. И аз бих ти дал сто пъти повече — каза Ягодкин, — ако не водеше тази жена като купувачка, а като дреха за продан.
Известно време Марголински мълча, след което кимна в знак, че е разбрал добре, и като извади тефтерчето си, подигравателно каза:
— Това, което сега не стана, по-нататък може да стане. Абрахам може всичко да направи. Позволете ми да запиша в бележника си онова, което сега ми казахте: красивата вдовица Бояновска да се продаде на милионера Ягодкин като дреха. Боже мой, каква стока и какъв търговец! Такова нещо всеки ден не може да се случи, а редките неща са най-хубави. Ще се постарая, господин Ягодкин!
XVII. СИБИРСКИТЕ МЪЧЕНИЦИ
Вече няколко дни Бояновски и Наталия бяха на път. Само такива здрави и яки натури, каквито бяха двамата, можеха да превъзмогнат всички пречки, без да се отчайват, и да продължават пътя си.
Вървяха пеша. А да се върви пеш в Сибир в онзи студ и беди значеше да изпаднеш в пълно отчаяние. Единствената им грижа беше да намират хубаво място за нощуване. Защото иначе щяха да измръзнат — нещо много трудно, тъй като не можеха да се доверяват на всеки селянин.
Страхуваха се да не ги предадат на полицията.
Във всяко сибирско село руското правителство имаше по няколко селяни, на които бе възложено да улавят сибирските бежанци, за да бъдат върнати в заточение. Тези селяни наричаха преследвачи.
Руският селянин естествено не правеше това за бог да прости, а искаше беглецът да му заплати. Ако беглецът нямаше пари, то на преследвачите бяха добре известни така наречените „сиромашки квитанции“.
Когато в къщата на някой селянин дойдеше беглец и си заминеше, без да плати, оставяше разписка, чрез която гарантираше с честта си, че когато се освободи и се залови за работа, ще даде парите.
В действителност, след като беглецът се освободеше благополучно, веднага изплащаше парите, обещани в разписката. Поради това за руския селянин тези разписки имаха стойност на готови пари и той без колебание ги вземаше.
На всяка разписка Бояновски подписваше името на жена си, та в случай че той умре, сумата да се изплати на приносителя от жена му.
С такива разписки Бояновски и Наталия бяха стигнали до село Ферхоленск и тъкмо сега се сбогуваха с един такъв селянин.
Бояновски му подаде сиромашката квитанция, която селянинът взе с поклон.
— Хайде сега сбогом — каза селянинът. — Всички светии да ви бъдат на помощ по пътя.
— Тръгвай, Наталия, ако бързаме, ще стигнем в съседното село още преди мръкване.
— Да побързаме тогава, Бояновски — помоли Наталия, — няма нищо по-лошо от това да прекараш нощта по сибирския път.
Един до друг двамата крачеха мълчаливо, всеки потънал в своите мисли. Бояновски сегиз-тогиз казваше по някоя дума за утеха и надежда.
Неочаквано Бояновски спря и хвана Наталия за ръката — пред тях се виждаше бяла ледена повърхност, като че там имаше море.
— Ако не се решим да минем по леда, не можем да продължим нататък.
Наталия уплашено го погледна.
— Да минем тогава по леда, колкото и да е тъмно. Ако е писано, ще се спасим.
— Храбра девойка сте вие, Наталия — каза Бояновски. — Не ни остава нищо друго, освен да минем по леда. Бог да ни е на помощ! Да вървим, Наталия!
Наталия здраво държеше ръката на Бояновски и когато ледът изпращеше под краката им, тя цялата се разтреперваше.
— Не трябва да се боим, Наталия — каза Бояновски. — По-нататък ледът става все по-тънък.
— Тихо — каза Наталия, — струва ми се, че ледът пука под краката ни. Ето, нима не чуваш, Бояновски, как пращи? Всемогъщи Боже, ледът се чупи!
Този смел човек, който се противопоставяше на всякакви опасности, побледня като мъртвец. Той прегърна младата си спътница и каза:
— Нека умрем наедно, Наталия! Вятърът тласка към брега ледения блок, на който сме стъпили.
— Изгубени сме тогава — каза Наталия тихо. — Майчице, помогни ни!
Ледът още не беше се откъснал и Бояновски извика:
— Само един решителен скок може да ни спаси! Положението на Бояновски и Наталия бе много опасно. Двамата стояха на тънко парче лед, което се мяташе ту насам, ту нататък.