Мъртвите сибирски полета

— Двадесет хиляди рубли! — каза Феодора и просто не повярва. — В Петербург за тези пари не може да се купи и една колиба, камо ли палат. Кой е притежателят на този палат? — попита тя.

— Доста заможен човек е. Казва се Ягодкин.

— Ах, Ягодкин, железният цар. Аз го познавам. С него повече от сто пъти съм се срещала. Ако той наистина продава този палат за такава нищожна цена, сигурно си има причина, защото този човек не си хвърля току-така парите.

— Най-добре ще е вие да поговорите с него. А сега мога ли да ви съпроводя?

Тя обаче съумя да отхвърли набързо това предложение, като обясни, че не желае да се движи по улиците с Марголински.

— Имам да правя и някои покупки в града.

Извади от джоба си малкия, украсен с брилянти часовник и каза:

— Точно в 12 часа ще бъда в къщата на милионера. Надявам се да ви сваря там.

— Абрахам е точен — рече твърдо Марголински. — Ще ви чакам в коридора заедно с Ягодкин.

Феодора се сбогува с Абрахам, слезе долу и се качи в чакащата я тройка. Тройката потегли, а от втория етаж на къщата през вдигнатите завеси на прозорците я следяха две огнени очи. Това бяха очите на отмъстителя.

Милионерът Ягодкин привършваше закуската си. Изпи една чаша шампанско и избърса устните си с бяла чиста кърпичка.

Стана полека от богатата трапеза и като сложи ръце на кръста, започна да се разхожда нагоре-надолу из стаята.

Ягодкин не беше на повече от 50 години, а изглеждаше като старец! Тези разходки из стаята бяха най-сигурният знак, че милионерът е неразположен. Навярно имаше някаква причина за това.

— Той сигурно се е излъгал — шепнеше Ягодкин. — Навярно се е припознал, но все пак аз трябва да се уверя, да се уверя, макар че това ще ми струва скъпо. Иска ми се да попитам стареца още веднъж.

Той натисна звънеца с всичка сила. Влезе портиерът.

— Идете долу и помолете да дойде Пристов.

След малко в стаята влезе един много висок човек, който се поклони дълбоко на шефа си.

— Преди малко вие казахте нещо, което не ми излиза из главата — каза Ягодкин. — Разкажете ми кой беше този човек, когото сте видели пред къщата ни?

Преди Пристов да отговори, Ягодкин продължи:

— Не е нужно да ви напомням, че вие сте у дома вече четирийсет години. Моля да ми кажете истината, без да я преувеличавате. Та кажете, кого видяхте вчера?

— Аз видях вашия брат, господин Ягодкин. Заклевам се, това беше той.

— Не ми се иска да вярвам, че е бил той, тъй като чух, че се е поминал.

— Възможно е да е била сянката му, тъй като аз добре го познавам и не може да съм се измамил.

— С какви дрехи беше? Пристов вдигна рамене.

— Като че ли със сюртук — каза той. — Дрехите му бяха доста извехтели.

— Не мислите ли, че брат ми е просил?

— Човек, когато проси, господин Ягодкин, не казва нищо.

— Нима той не каза нищо? — запита Ягодкин. — Разправете какво точно каза, но тихо, да не чуе някой.

Старецът се двоумеше, но после твърдо заяви:

— Щом искате да знаете, ще ви го кажа така, че никой да не чуе, защото не е много хубаво. Като ме видя, той ме позна и рече: „Какво ти плащат, Пристов, за лъжливата клетва? Много здраве на брат ми и му кажи, че тази къща, която е съградил с лъжливи клетви, един ден ще се събори.“