Мъртвите сибирски полета

Взех перо и написах писмо до царя.

Причината, която ме накара да напиша това писмо, бе отчаянието, любовта и светите чувства, които ме изпълваха, но по-скоро камък би се покъртил, отколкото императорът. Той дори не ми отговори.

— Възможно е Александър да не е получил писмото ви — каза Бояновски.

— Представете си какво е било моето състояние, когато насила ме отделиха от жена ми и вързан ме откараха от Иваногород.

Тя не заплака, не прокле никого, само ме прегърна и каза решително:

— Ние ще се видим пак, аз ще дойда след теб, ако и да е накрай света. Повярвай ми, ние пак ще се видим.

Решителността на тази жена ме окуражи. Аз я целунах и се оставих да ме закарат където искат.

Разбира се, накрай света не ме закараха, но ме заведоха в Сибир.

Аз бях отдалечен на десет хиляди километра от жена си, от близките си, от всички, които имах на този свят.

Денем и нощем мислех за жена си, Бог ми е свидетел, молех се за нея, за да й помогне в нуждата. Той чу молбата ми.

Тя родила благополучно и щом се пооправила, тръгнала за Петербург. Там дала детето на свои роднини, тръгнала за Сибир при мене.

Жена ми бе от бедно семейство и нямаше пари за такъв дълъг път. Поискала разрешение от министъра на вътрешните работи да пътува с кервана и той й позволил.

Знаете, че до Тоболск заточениците пътуват с железница, а оттам нататък — пеш.

За да дойде при мене, жена ми трябваше да пътува шестнайсет месеца. Но не й било писано да измине този път.

Доктор Белон закри лицето си с ръце и заплака горко. След малко продължи да разправя тъжната си история.

— Тя изтърпяла много мъки по пътя, повече, отколкото силите й позволявали, много повече.

Но и човешките сили имат край.

Дълги месеци търпяла всякакви лишения, ала най-после силите й свършили.

Добила кураж, когато наближила Иркутск, тъй като била вече близо до целта.

Из целия път тя приказвала за мене.

Когато й съобщили, че са ме преместили във Ферхоленск, тъй като се научили, че жена ми пристига, тогава съвсем се отчаяла.

За да я измъчат още повече, казали й, че съм на 5000 километра далеч и че ще й трябва повече от година, за да стигне до мъжа си, че трябва да премине през гори и планини.

Тя нищо не отговорила повече.

Погледнала чиновника с особен поглед и започнала да се смее. Тя обезумяла.

— Колко много си преживял и претърпял, клети човече — каза Бояновски.

— И то без да съм виновен — рече той, като стисна юмруци. — Всичкото това зло ми сториха без вина. Аз скърбя, че убиха жената и детето ми, никому нищо не съм направил, нито пък враг съм бил.

— И на това се чудят в Европа — добави Бояновски — Ако образованият свят чуе какво става, какво слушам всеки ден, всеки ден, ще се възмути и ще си отмъсти. А какво стана с жена ви?

— След няколко месеца узнах, че тя е в болницата на затвора в Якутск. Не можа да ме види — каза докторът с тих глас. — Беше вече мъртва.

С първия транспорт, който идва тука от Афкузк, донесли жена ми в чувал. Като ринех снега една сутрин, намерих този чувал в снега. Отворих го и какво е станало по-нататък с мен не зная, зная само, че след това са ме намерили в несвяст до трупа на жена ми.