Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
Сняг започна да вали, все по-силно валеше, докато Наталия и Бояновски бяха почти затрупани от него.
— Не бива да спираме — каза той на Наталия, която бе съвсем капнала. — Ако спрем, снегът ще ни затрупа. Трябва да вървим все напред и Бог ще ни помогне да стигнем до някое село.
Те забързаха, а след четвърт час снегът спря да вали и слънцето огря.
— Да влезем ли направо в селото? — запита Бояновски. — Опасно е да се влезе денем. По-добре е да спрем тук, докато се стъмни, и тогава да отидем да потърсим подслон.
Наталия наведе глава.
— Досега успявах да се държа на краката си — каза тя — и ви слушах, но ето че ме втриса, струва ми се, че някоя тежка болест ще ме хване.
— Тогава ще идем в селото още сега, но трябва да бъдем много предпазливи, за да не ни хванат.
Той я хвана за ръка и искаше да я води, но тя го спря:
— Не бива да се жертвате за мене, Бояновски. Не искам аз да усложнявам положението ви. Най-добре е вие да продължите пътя си, а мен оставете тук да умра.
Тя не можеше повече да говори, тъй като се задуши от хълцане.
— Нима заслужавам да ми говорите така? Искате да ви оставя тук сама и болна, а аз да продължа? Не, дете, аз дадох клетва на гроба на майка ви, че ще ви изведа от Сибир или пък ще загина и така ще изпълня клетвата си.
— Вие сте благороден човек. Това разбрах — каза Наталия тихо. — Но грешите, като искате да се жертвувате за мене. Трябва да живеете, за да извършите големи дела. Вие не принадлежите само на себе си; трябва да направите щастливи и други. Спомнете си за майка си, а също и за жена си.
Като че нещо прободе като с нож Бояновски в сърцето; той цял потрепера.
Никога досега Наталия не бе му напомняла за Феодора. Той се чудеше защо това му бе така неприятно.
— Напразно се стараете, Наталия, да се отървете от мене — каза той твърдо. — Ако се спася, то ще бъде с вас, иначе ще загинем заедно. Облегнете се на мен и аз ще ви заведа в селото.
Наталия едва вървеше. Треската й се усили, не усещаше какво става около нея. Не се противопостави, когато Бояновски я прегърна през кръста и повече я носеше, отколкото да й помага да върви.
Бяха много близко до първата къща на селото, когато Бояновски спря и се помъчи да разбере какво се чернееше в снега пред него.
Отначало искаше да се върне, мислейки, че това е някой селянин, който търси нещо в снега, но после по дрехите и по жълтия белег разбра, че вижда сибирски затворник.
— Значи той е мой другар — каза Бояновски. — Навярно ще може да ми каже къде да преспим тази нощ.
Той се приближи тихо до този човек и можа да види ясно чертите му.
Лицето му имаше интелигентен вид, но на него бе изписано отчаяние.
Той бе скръстил ръце и гледаше втренчено едно покрито със сняг хълмче, върху което се издигаше черен кръст. Непознатият простираше ръце, като че искаше да прегърне кръста. Той шепнеше:
— Жено, бедна жено, никога не ще те видя вече! Бояновски се приближи и му каза:
— Не се отчайвайте, ние пак ще срещнем близките си, но там, горе, на по-добро място, където няма мъки и изтезания.
Заточеникът стана и учудено започна да наблюдава Бояновски и Наталия.
— За Бога, откъде идете и как попаднахте в това село? Аз виждам, че сте бегълци, но по-добре ще е да се върнете веднага назад. Щом стъпите в първата къща, ще бъдете погубени.
— Не можем да избираме — каза Бояновски, — спътницата ми е болна и ако някой лекар не й помогне, страхувам се, че ще стане по-зле.
— Провидението ви е изпратило при мене — каза заточеникът. — Казвам се Белон и съм лекар, или бях такъв, когато бях свободен.
Като каза това, той се приближи до Наталия, опипа пулса й и като избърса с ръка челото си, каза на Бояновски:
— Вече не може да й се помогне. Предполагам, че е тифус.
— Тифус! — извика Бояновски. — Този сибирски ангел, който души хората! Тогава тя е загубена!?
— Нека имаме надежда — каза докторът. — Важното е да намерим топло място за почивка; аз ще ви заведа в моята къща.
— Вие искате да ни заведете у вас? — възкликна Бояновски. — Няма да приемем това, тъй като и вие сте заточеник и ако се научат, че сте ни прибрали в къщата си, ще ви убият.
Докторът се усмихна болезнено.
— Нищо не може да ми попречи да ви прибера, тъй като аз не се боя от смъртта. Елате с мене, моята къща е първата в края на селото. Може да имаме щастието никой да не ни види, а като се настаните, лесно не ще ви намерят.
Наталия се опираше на Бояновски и така тръгнаха, а Белон почна да им разправя своята история. Толкова бе тъжна, че от очите на Бояновски започнаха да капят сълзи.
— В 1859 година — започна историята си той — аз живях в Иваногород — едно хубаво градче в провинцията Чернигов.